Човекът от остров Луис

– Няма да ви приеме.

– Просто му кажете. – В тона на Фин прозвуча повелителна нотка, непредполагаща по-нататъшни дискусии.

Устройството замлъкна и той погледна смутено към Маршели, съзнавайки, че отново се държи като непознатия за нея Фин Маклауд. Но нямаше представа как да съчетае двата образа.

Измина доста време, преди домофонът да пропука отново.

– Влизайте – каза само гласът и крилата на портата започнаха да се разтварят.

Докато вървяха по алеята, Фин забеляза камерите и прожекторите, монтирани по цялата къща и двора около нея. Пол Кели явно вземаше сериозни мерки за избягване на нежелани посетители.

Щом доближиха входната врата, тя се отвори и на прага се появи млад мъж в бяла, разкопчана на врата риза, безупречно изгладен сив панталон и лъскави италиански обувки. Черната му коса бе оформена на къса, но скъпа прическа и пригладена назад с гел, а афтършейвът му се долавяше от два метра разстояние.

– Трябва да ви претърся – каза той, като ги огледа внимателно.

Фин, без да промълви, пристъпи към него, разтвори широко крака и вдигна ръце на височината на раменете си. Мъжът опипа внимателно тялото му отпред и отзад, като не пропусна ръцете и краката.

– Жената също.

– Тя е чиста – каза Фин.

– Длъжен съм да проверя.

– Имаш думата ми.

– Тя не струва колкото моята заплата, приятел – погледна го невъзмутимо другият.

– Няма проблем – намеси се Маршели и също се подложи на обиска, докато Фин със стиснати зъби наблюдаваше как дланите на охранителя преминават по нея. По гърдите и гърба, по краката и ханша. Но си вършеха работата професионално, без да се застояват никъде излишно. Лицето на Маршели остана безизразно, макар и леко поруменяло.

– Добре, последвайте ме – каза мъжът накрая.

Той ги преведе през фоайе в блед прасковен цвят, застлано с дебел червен килим, откъдето дървено стълбище се изкачваше към горните етажи.

Пол Кели се бе разположил на бял кожен диван в зимната градина на гърба на къщата и пушеше огром­на хаванска пура. Помещението създаваше усещането, че се намираш отвън, сред растенията и дърветата, макар да не можеше нито да ги чуеш, нито да ги помиришеш. Димът от пурата висеше на неподвижни валма, сивосинкав там, където го пронизваха нахлуващите през стъклената стена слънчеви лъчи. В средата, върху лъскавия дървен под, бе поставена маса от полирана стомана, заобиколена от червени плюшени кресла.

При появата им домакинът се изправи – същински гигант, към метър и деветдесет висок, позатлъстял, но все още в добра форма като за мъж, прехвърлил шейсет и пет. Кръглото му червендалесто лице бе гладко избръснато, а посребрената коса – късо подстригана. Носеше джинси и изгладена розова риза, изпъната върху наедрелия корем.

Той се здрависа с тях подред, наклонил настрани глава с лека усмивка.

– Бивше ченге и истории за моста при Дийн. Трябва да призная, че събудихте любопитството ми. Заповядайте – махна с едрата си ръка към креслата. – Да ви предложа нещо за пиене? Чай, кафе?