Звярът

— Добре ли си? — Бил й протегна ръка… а после вниманието му бе привлечено от онова, което беше забелязала и тя. — Какво е това?

— Добре съм. И нямам представа. — Джо се изправи сама и изтупа панталона си. — На мен ли ми се струва, или сякаш наистина сме се озовали в епизод на „Скуби Ду“?

Бил извади мобилния си телефон и направи няколко снимки с помощта на светкавицата. Когато ги погледна, изруга.

— Определено трябва да се върнем през деня.

Джо приклекна и разгледа вдлъбнатината в земята на светлината на фенерчето на телефона си. Отпечатъкът беше дълбок и размазан от едната страна, сякаш онова, което го беше оставило, бе тичало.

Бил поклати глава.

— Този твой приятел… Дъги, нали така беше… разполага ли със средства?

Джо вдигна очи към него.

— Искаш да кажеш възможно ли е да е платил, за да инсценира всичко това? — Репортерът кимна и тя се разсмя. — Парите едва му стигат, за да утоли пристъпите си на глад, след като е пушил трева. Не, не е бил той и доколкото ми е известно, не познава никой, който би могъл да го направи.

— Може би следата е оставен от джип. — Бил също приклекна. — Джип, който е поднесъл.

Как ли пък не, помисли си Джо.

— Ами покривът? — Тя кимна към четирите оголели стени. — Не го е отнесъл вятърът. Наскоро доста валя, но нищо, което дори да наподобява на торнадо. Не може да е било и експлозия, нищо не е обгорено и няма миризма на пушек, както би могло да се очаква, ако е било бомба.

Бил я изгледа продължително.

— Когато пораснеш, би ли искала да станеш разследващ журналист?

— Аз съм на двайсет и шест. Определено съм пораснала. — Макар че съжителството с Дъги и неговите приятелчета мъничко опровергаваше това. — Наистина мисля, че трябва да…

Тя млъкна и Бил се огледа наоколо.

— Какво?

Джо се взря в сенките, а сърцето й задумка в гърдите.

— Слушай… мисля, че трябва да се махаме оттук. Наистина… наистина мисля, че трябва да си вървим.