Бляскавият двор [bg]

Сърцето ми все още биеше бързо. Искам теб, помислих си. Искам да ме целунеш отново и да ме положиш отново в онова поле.

Но макар че тялото ми беше сгорещено, умът ми бе хладен. Може би точно сега бях свободна да правя каквото искам, но той беше прав, че щеше да има ужасни пос­ледствия, ако плъзнеше мълва за онова, кое­то се беше случило току-що между нас. Бавно про­дъл­жихме да вървим обратно към къщата, и двамата – вглъбени в мисли. Придадох си твърдост. Бракът не беше въпрос на любов и желание. Беше делово начинание и аз трябваше да се върна обратно към това делово начинание. Една неволна грешка можеше да бъде простена, но не и втора – независимо какво искаше да ми каже сърцето ми. А точно сега то имаше много за казване.

Сед­рик очевидно мислеше в същия дух, когато наближихме Уистерия Холоу. Спряхме в далечния край на имота и той отново сведе поглед към мен.

– Какво искаш да направиш по въпроса с Уо­рън?

– Не знам. Искам да кажа, нямам желание да се омъж­вам при подобно положение, но...

– Тогава недей – каза той твърдо. – Само това ми трябваше да чуя.

Изгледах го предпазливо:

– Какво смяташ да правиш?

– Да те опазя от него. Да го задържа извън разписанието ти и да включа други кандидати. Може би ще има някой друг, когото да харесаш.

Предполагах, че е прав, но докато стояхме там, се усъмних в това. Защото внезапно изпитах пълна увереност в причината, поради коя­то всеки джентълмен, когото бях срещнала в пос­ледната седмица, ми се беше струвал толкова безинтересен. Сравнявах всеки един със Сед­рик – а сравнението бе невъзможно.

– На баща ти няма да му хареса, че изолираш Уо­рън – предупредих. – Ще се скара с теб заради това.

– Вероятно. Но не забравяй, че изборът винаги е твой. Можеш да избереш някой друг – някой, кой­то не те заплашва да разкрие някаква твоя тайна, дори и да няма толкова много пари.

Когато стигнахме къщата, Сед­рик ми каза, че ще заобиколи до предната врата и че никой няма да се усъм­ни в него, задето се прибира късно, след като уж е бил в града с прия­те­ли.

– Наистина ли? – попитах, неспособна да скрия горчивината в гласа си. – Колко хубаво да можеш да се движиш без ограничения. Междувременно всяко движение, кое­то ние, момичетата, правим, се гледа под лупа.

– Хей, работата ни е да пазим добродетелта ви...

Слаба светлина от къщата освети чертите му и видях как усмивката му се стопява, докато осъзнаваше, че тази нощ може би не се беше справил осо­бе­но доб­ре с тази задача.

– Е – отбелязах. – Поне имаше добри намерения.

– Зависи за кои намерения говориш. – Той пъхна ръце в джобовете на палтото си и вдигна очи към небето: погледът му се спря върху луната. – Знаеш ли защо са паднали шестте непокорни ангела?