Тръпка [bg]

— Защо е толкова зъл?

Свих рамене:

— Не знам. Може би е бил злобен човек?

Изражението на Изабел стана някак… изострено.

— Виж, ухапването не те превръща в чудовище. Просто те превръща във вълк. Ти си оставаш такъв, какъвто си. Но когато се трансформираш във вълчата си форма, губиш всичките си човешки задръжки, така че ако по природа си склонен към гняв или насилие, нещата стават още по-лоши.

Грейс влезе, крепейки несигурно три чаши с кафе. Изабел взе една с нарисувано на нея бобърче, а аз — чаша с логото на някаква банка. Грейс погледна към мястото на канапето, а след това към скута ми. Мъничката й вътрешна борба трая не повече от две секунди, след което тя сбута още малко прането и седна до Изабел, явно в опит да не подклажда допълнително усещането за „ние срещу теб“. Разумно и тактично решение, въпреки че скутът ми би предпочел другия вариант.

Изабел затвори очи за миг:

— Добре, нека си изясним нещата. В действителност брат ми не е бил убит от вълците. Те просто са го ранили, което го е превърнало във върколак? Ще ме извиняваш, ама май вариантът със смъртта му вече ми липсва. Освен това не трябваше ли цялата тази работа да бъде свързана с пълнолуния, сребърни куршуми и прочее простотии от сорта?

— Тялото му се е излекувало, но за това му е било необходимо известно време. Не е бил действително мъртъв в нито един момент. Нямам идея как е успял да избяга от моргата. Това с луната и среброто са си точно простотии. Не знам как да ти го обясня. Това… това е болест, която е директно свързана с температурата. Мисля, че митът за луната се е появил, защото нощем е по-студено, а когато сме по-млади върколаци, често се трансформираме именно през нощта. Така хората са решили, че причината е в луната.

Изабел възприемаше всичко това повече от добре. Не пребледняваше, нямаше признаци, че скоро ще припадане, и не надушвах страх. Отпи от кафето си.

— Грейс, това е отвратително!

— Нес кафе е — извини се Грейс.

Изабел отново се обърна към мен:

— Брат ми може ли да ме разпознае, когато е вълк?

Забелязах, че Грейс ме гледа. Не можех да отвърна на погледа й.

— Най-вероятно те разпознава съвсем бегло. Някои от нас не си спомнят нищо от живота си като хора. Други помнят много малко.

Грейс вдигна чашата към устните си, преструвайки се, че думите ми не са я жегнали.

— Значи си имате глутница?

Задаваше наистина правилни въпроси. Кимнах.

— Но Джак все още не ги е открил. Или те не са открили него.

Изабел прокара пръст по ръба на чашата си, смълчавайки се за известно време. След това отмести очи от мен към Грейс и после отново към мен:

— Добре, каква е уловката тук?

Примигнах:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти си стоиш и говориш спокойно, а Грейс доста неуспешно се преструва, че всичко е наред, но нещата всъщност не са наред, нали?

Предполагам, че нямах повод да се изненадвам от интуицията й. Човек не се изкачва до върха на хранителната верига в гимназията, без да притежава умението да анализира добре хората. Погледнах към все още пълната си чаша. Не обичах кафе… Вече не обичах. Бях прекарал във вълчата си форма прекалено дълго време и някъде по пътя желанието ми за подобна напитка се беше изгубило.