Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

200 и от едно и също зло.“ [3124]         Пет дена вече във морето вилнее буря, след което се връща хубавото време. Пак корабът бърз курс поема [3128] и Каердин пръв забелязва, че вече се Бретан показва. Пак всички се развеселяват и бялото платно развяват, [3132] за да се види от далече, защото е настъпил вече четиридесетият ден — последният, определен, [3136] преди да тръгнат, от Тристан.         От вятъра необуздан не се усеща полъх даже; но пагубно ще се окаже [3140] безветрието: няма как да стигне корабът до бряг. Съвсем спокойна е водата, от никакъв ветрец платната [3144] не трепват, пък и лодка нямат. Тревогата е пак голяма: съвсем наблизо е брегът, но как ли да се доближат? [3148] Вълнички леки ги люлеят и въпреки че виждат кея, да стъпят там е немислимо. Пак отчаяние обзима [3152] Изолда: до брега желан, където чака я Тристан, не може да се добере… От безпокойство ще умре. [3156]         А от брега все тъй се вглеждат в безкрайното море с надежда да видят бялото платно на приближаващ кораб, но [3160] все още той не се съзира. От болки и от скръб премира Тристан: въздиша, плаче, стене… И той безкрайно притеснен е, [3164] че корабът не се задава. Но в този миг се появява жена му… Още от вратата, с ужасна хитрина в главата, [3168] тя казва му: — Любими, ето, че идва кораб по морето. Макар че е в далечината, аз лесно разпознах платната: [3172] пристига Каердин. Дай, Боже, той с нещо този път да може да те спаси от болестта!         Тристан, едва дочул вестта, [3176] със трепет пита я веднага: — Наистина ли той е, драга? Какво му е на цвят платното? — Съвсем съм сигурна, защото [3180] то отдалече се чернее и много слабо се люлее, защото вятърът е лек.         Навярно никой друг човек [3184] не се е чувствал тъй злочест, както Тристан при тази вест. Той се обръща към стената и с болка пареща в душата [3188] си казва: — Да ви пази Бог, Изолда! Удар по-жесток не зная. Аз съм поразен. Дано ви стане жал за мен, [3192] когато няма да ме има. Умирам зарад вас, любима. Ако все пак ме съжалите, душата ми ще утешите. [3196]         Той още три пъти повтаря „любима“, немощен притваря очи и Богу дух предава. И замъкът се потопява [3200] в безкрайни писъци, в ридания. И близките, със състрадание, от болничния му креват го слагат на копринен плат, [3204] и припокриват със саван непрежалимия Тристан.         В морето вятър духва пак и корабът достига бряг. [3208] Изолда слиза на земята, плач скръбен стряска й душата, камбанен звън брега оглася и тягостната вест разнася. [3212] Изолда иска да узнае от минувачите каква е причината за тез ридания, за траурния звън камбанен. [3216] Един старик й отговаря: „Госпожо, мъка ни изгаря, че вече между нас го няма Тристан. Скръбта ни е голяма! [3220] Той беше щедър, отзивчив, смел, благороден, милостив, той бе ни стожер срещу злото. Горкият си умрял в леглото [3224] от раните си. Колко жалко!“         Изолда чува и без малко свяст да загуби… Без да може дори мантото да си сложи, [3228] към замъка се устремява. В Бретан красавица такава все още не били видели… Коя ли е и откъде ли [3232] дошла е тази хубавица? Пристъпя скръбната кралица и, вайкайки се все по-явно, на изток се извива бавно [3236] за своя мил да се помоли:         — Ах, мили мой Тристан, защо ли ми е живот опустошен? Умряхте от любов по мен, [3240] а аз от скръб по вас умирам, защото мъртъв ви намирам.         Притиска се до него тя и тъй прегръща ги смъртта. [3244]