Прах [bg]

— Защо всичките тези хора вършат безумията си? — отвръща Ан.

— Трябва да означава нещо.

— Мисля, че тези хора не знаят какво означава. Извършват кошмарните си действия, но ако ги попиташ защо, нямат представа.

— Вероятно е така — съгласявам се.

— Може да датира още от времето, когато са били прекалено малки, за да помнят — казва Ан. — Нали разбираш, като в онзи ден, когато затръшнах вратата и не знаех, че котката е зад нея, а вратата счупи опашката й. Така и не се съвзех напълно. И това можеше да е подписът ми, ако бях престъпник. Била съм травматизирана на десетгодишна възраст и вечно тормозя котки и чупя опашките им.

— Знаеш ли какво — казва Луси. — Ти си откачена.

— Кажи й, че не съм — моли ме Ан.

Започваме да взимаме проби от телесните отвори.

— Била е увита в още нещо, докато е била жива — отбелязва Луси, съсредоточена върху това, което става на масата ми.

— Това би обяснило влакънцата под ноктите й, в косата и устата — отговарям и започвам да обмислям възможностите.

Начин да обездвижи жертвите си, без да оставя следи. Спомням си, че мислех точно това, докато разглеждах докладите от вашингтонските случаи.

Седях в леглото и си представях всяка зловеща смърт. Прозрачна торбичка от спа магазин на име „Октопод“ залепена върху главата на жертвата, лицето й се зачервява страховито, очите й са ококорени и ужасени, вените са запушени от лепенката около врата й, миниатюрни кръвоизливи се появяват по клепачите и конюнктивата. Все едно да закачиш балон за маркуч. Водата нахлува и няма къде да се оттече, налягането нараства и балонът се спуква. Представям си шума в главата на жертвата и отчаяното й желание да диша. Но Гейл Шиптън нямаше торба около главата, а може би той не е използвал найлоновите пликове, за да убива жертвите си.

Може би хипотезата на доктор Вентър е правилна. Торбичките са зловеща украса, която убиецът добавя към грижливо нагласените трупове. Може би не си е дал труд в случая на Гейл Шиптън, защото тя е прекъснала ритуала и фантазията му с преждевременната си смърт. Възможно е той да задушава жертвите си с мек еластичен плат, вероятно изработен от ликра. А това обяснява липсата на отбранителни рани. Би могло и да обясни влакънцата дълбоко в ноздрите на Гейл Шиптън и дробовете и дихателните пътища на Джулиен Гуле.

Но пък хората, които биват задушавани, се борят като луди, а няма никакви следи, че тези жени са го правили. Както казва Бентън, те сякаш са загинали доброволно, а това е невъзможно. Хората не постъпват така. При самоубийствата със задушаване биологията има последната дума, след като хората са решили да приключат живота си и са се задействали. Те дърпат примката около вратовете си, докато се люлеят и гърчат, след като са сритали онова, върху което са стояли. Болка и паника променят решението им, докато всяка клетка се бори да остане жива. Представям си как някой бива опакован от глава до пети в синтетичен разтегателен плат.