![Дъщерите на Костотрошача [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/0/9/dshcherite-na-kostotroshacha-bg-download.jpg)
Дъщерите на Костотрошача [bg]
- Автор: Деккер Тед
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-58-5
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дъщерите на Костотрошача [bg]». Краткое содержание книги:
„Тед Декър е истински майстор на трилъра и „Дъщерите на Костотрошача“ е блестящо доказателство за това!“ Нелсън Демил, New York Times bestselling author
„Този роман не просто ти влиза под кожата — историята се загнездва в душата ти и заживява там, събуждайки болка и възхищение. Брад Мелцър, New York Times bestselling author
„Дъщерите на Костотрошача“ е истински „тур дьо форс“ на съспенса, който изисква да бъде прочетен на един дъх!“ Джеймс Ролинс, New York Times bestselling author
— Така, двамата с Марк сме първи. Ще тръгнем към вратата веднага щом подсигурим периметъра. Трябва ми екип за колата — проверете я и после ние тръгваме.
— Ясно — каза Роджър Клемънс от тактическия отряд.
Марк буквално запълзя с буика, когато наближиха оградата покрай огромните трансформатори и електрическите стълбове на подстанцията.
— Следвай знака — каза му Рики тихо, макар всъщност да нямаше никаква нужда да пази тишина.
Той насочи колата към плитката каменна кариера и фаровете му осветиха паркирания в средата черен таурус. Небето вече беше сиво и просветляваше с всяка минута, но слънцето още не се беше показало на хоризонта.
— Спри.
Марк премести лоста на позиция за паркиране и двамата излязоха в хладния утринен въздух. Край тях се разлетя прахоляк, когато и останалите коли спряха в широка дъга около кариерата.
В колата нямаше признаци на живот.
Всички погледи бяха вперени във вратата, която водеше, според данните им от електрическата компания, към неизползваем склад.
Рики извади деветмилиметров пистолет „Глок“ от раменния си кобур и го насочи към вратата, докато чакаше останалите от екипа да заемат позиции. Тази предпазна мярка ги забави няколко секунди, но при неизвестни обстоятелства си струваше, затова я предприеха.
— Готови сме — прошепна Марк.
Рики тръгна напред на пръсти, без да си прави труд да се приведе. По-важно беше да държи вратата на прицел, в случай че се отвори.
Само че вратата не се отвори.
Тих протяжен звук, човешки плач, долиташе зад вратата. Студена тръпка пробяга по гърба й. Звучеше като ранено животно. Може би не беше човек.
Марк стигна до вратата секунда преди нея, стисна бравата, кимна й бързо и рязко отвори вратата, за да разкрие цялата стая пред погледа й.
Тя пристъпи вътре с вдигнато оръжие и готова, леко притиснала спусъка с пръст. Марк веднага застана до нея.
Първите мигове на местопрестъплението винаги са наситени с адреналин и с повишена чувствителност. Никога не знаеш дали ще се натъкнеш на гилза, на жертва или на празна стая. И трите не бяха особено добър изход, поради което моментът на истината винаги беше неприятен.
И този случай не правеше изключение. Рики огледа всичко за по-малко от секунда и коремът й се сви.
На оранжевата светлина се виждаше полугол мъж, в когото тя разпозна Бъртън Уелш, вързан за желязно легло. Краката и едната му ръка бяха привързани за пръчките на леглото.
Другата му ръка беше увита в кърпа и притисната между две дървени блокчета. Предмишницата беше сгъната между блокчетата под невъзможен ъгъл. Гърдите на прокурора се издигаха и спускаха, но лежеше отпуснат в безсъзнание.
На пода ничком лежеше още един човек, прегърнал голям чук, и нареждаше плачейки:
— Не, не, не, не…
Мъжът бавно извърна към нея набразденото си от сълзи лице и погледна нагоре напълно дезориентиран.
Беше Райън Еванс.
— Не мога. — По разкривеното му лице се стичаха сълзи. — Не мога да го направя. Не мога.
Не спираше да го повтаря като в транс и това просто съкруши Рики.
Марк пристъпи покрай нея и опря пистолета си в главата му:
— Да не си мръднал!
27
Бетани лежеше на леглото, сгушена на една страна, и зъзнеше от студ. Знаеше, че всъщност не е чак толкова студено, но отпреди няколко часа кожата й беше настръхнала и тя просто не беше в състояние да престане да трепери.
Работата беше там, че досега беше силна. Беше успяла да държи главата си над леденото езеро на страха, да диша колкото може по-спокойно, и се стремеше да преработи колкото може повече информация.
Крушата не пада по-далеч от дървото. Мразеше баща си, задето я беше направил такава.
Но пък ако приличаше повече на Селин, вече щеше да се е превърнала в пихтия, смазана от емоциите.
Дните минаваха, не знаеше точно колко, обаче знаеше, че всеки изтекъл час стопява шансовете да я открият жива в тази гробница. Колко време човешкото тяло може да издържи без храна? Беше гледала филм за някакъв човек в Аляска, който, бягайки от цивилизацията в опит да намери себе си, загинал от гладна смърт. Дни ли бяха минали, или седмици? Но той имаше поне вода, нали? А Бетани отдавна нямаше нито храна, нито вода и не беше изпитвала нужда да се облекчи. Дори сълзи не й бяха останали. И това бяха най-дребните й проблеми. Важното не беше какво прави или не прави тя в тази стая, а кой я е затворил там.