![Дъщерите на Костотрошача [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/0/9/dshcherite-na-kostotroshacha-bg-download.jpg)
Дъщерите на Костотрошача [bg]
- Автор: Деккер Тед
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-58-5
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дъщерите на Костотрошача [bg]». Краткое содержание книги:
„Тед Декър е истински майстор на трилъра и „Дъщерите на Костотрошача“ е блестящо доказателство за това!“ Нелсън Демил, New York Times bestselling author
„Този роман не просто ти влиза под кожата — историята се загнездва в душата ти и заживява там, събуждайки болка и възхищение. Брад Мелцър, New York Times bestselling author
„Дъщерите на Костотрошача“ е истински „тур дьо форс“ на съспенса, който изисква да бъде прочетен на един дъх!“ Джеймс Ролинс, New York Times bestselling author
Свали чука и падна на колене. Мобилният телефон беше залепен с тиксо под металната пружина. Пресегна се, разкъса тиксото и взе телефона.
Притисна го към ухото си, все още на колене.
— Ало?
— Ало, татко? Как се справяш?
Райън се опита да се изправи, но не успя и отпусна единия си крак на пода.
— Той в безсъзнание ли е?
Райън се огледа и се запита дали го наблюдават.
— Да.
— Доволен съм от теб — каза онзи. — Не бях сигурен, че ще имаш смелост. Хареса ли ти?
— Аз… къде си? Какво се иска от мен?
— Мисля, че бях ясен. Да не би да се разсейваш? — Чуваше равномерното дишане на събеседника си. — Дали да не ти помогна… да се съсредоточиш?
— Не, не, не се налага. Съсредоточен съм.
— Когато счупиш десет от костите му, както е показано на рисунката, искам да го оставиш там и да се върнеш в дома на гарваните. Ако си бил добър баща, ще те заведа да се видиш с Бетани. Какво ще кажеш?
— Добре. — Гняв, горчива ярост, която помита всякакъв здрав разум, замъгли разсъдъка му.
— В такъв случай най-добре побързай. Тя те чака. Помни, седем дни. Ще го направя в неделя на зазоряване.
— Аз… не мога да го убия. Не мога да го направя.
Мълчание.
— Не можеш да ме принудиш да го направя! — кресна Райън.
Когато Трошача проговори, гласът му прозвуча по-тихо и някак изморено, дори изтощено.
— Съжалявам.
Щрак.
— Не, чакай! Чакай, не исках да…
Само че линията беше прекъснала.
Райън поседя трийсетина секунди, притиснал телефона към ухото си, безсилен да помръдне. Съзнаваше, че току-що е прекосил някаква граница, но не може да се накара да обмисли колко ще му струва тази грешка.
Бавно се изправи на крака, остави телефона на леглото, вдигна чука и се доближи до проснатото в несвяст тяло на Бъртън Уелш.
— Шейсет километра на запад от сегашното ви местоположение — изпращя радиостанцията в скута на Рики. Не виждаше хеликоптера, който им изпращаше информацията, понеже небето все още беше тъмно въпреки леко просветляващата ивица на хоризонта на изток. Часовникът показваше 6:07.
— Имаме тъмен седан, повтарям, виждаме тъмен седан, паркиран на дъното на малка каменна кариера близо до въпросната превключвателна подстанция.
Пауза.
— Искате ли да отидем да огледаме?
Рики вдигна предавателя от скута си и натисна копчето:
— Не, задръжте. — Обърна се към Марк, който шофираше: — След колко време?
— Двайсет и пет минути.
— Нека са петнайсет.
— Не съм сигурен, че старият буик може да се движи с повече от сто и петдесет.
Тя отново включи радиопредавателя:
— Не искам да доближавате. Чухте ли? Не искам никой на земята да разбере, че сме ги забелязали.
— Ясно. Но ако са навън, вече са ни чули.
— Тогава се дръпнете. Махнете се оттам.
— Ясно.
Тя отново пусна радиото и огледа сивеещото небе отпред. Някаква ферма дремеше отстрани на пътя. Рики помнеше друга подобна ферма, спокойна и сънена, отпреди десет години. Докато се приближаваш към къщата, не забелязваш нищо необикновено, нищо, което да намеква за трагедията, разиграла се между четирите бели стени в дома на семейство Хийд. Вътре бяха намерили четири трупа, два от които на родителите на седемнайсетгодишната дъщеря, която се беше съгласила да помогне на своето гадже манипулатор да изтреби семейството й, понеже й забранявали да се среща с него.
Случваше се. Случваше се в цялата страна, постоянно. Обикновено не беше толкова драматично, колкото клането в дома на Хийд, но въпреки това бе проява на обществените злини. Насинени лица, наркомани, погълнали свръхдоза, изтръгнати сърца…
На 1 януари 2008 г. за пръв път в историята цял един процент от американското население беше тикнато зад решетките (по-точно, по един на 99,1 човека). Този брой беше шокирал хората, които се възползваха от случая да обмислят мащабите на случващото се, понеже Америка прекрасно умееше да прикрива мръсния си търбух.
Никой не искаше да забелязва разпространените обществени недъзи. Много малко хора бяха склонни да зарежат собствения си стремеж към щастие поне за малко, за да се замислят над последиците от алчността и завистта, с които са заобиколени. Съдейки по онова, което бе видяла с очите си, Рики смяташе, че човешките същества са сбъркани по природа. На всеки един зад решетките имаше по десет, които заслужаваха също да бъдат там, но това означаваше по един на всеки десет американци да се окаже в затвора.