Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Седнал там сред праха, с корем, пълен с топла, гъста и мазна супа, той усещаше, че всеки миг ще се разплаче. Огледа малкия кръг от мъже и момчета и забеляза за пръв път колко са мършави, и странно потайни. Кривяха се и се чешеха. Протягаха се и се изправяха, за да уринират, очите им постоянно шареха, никога не се спираха на нещо задълго, също като слепите бели мухи, с които бе пълна Глината.
Да, сега го разбра. Беше започнало там, с онзи проблясък на нещо различно — онова видение от стъкло и сребро, на крале и светлина. Искаше му се да заговори на висок глас, да им разкаже какво е видял при Портата, какво бе направил, за да изплаши натрапниците, но навикът вцепеняваше езика му. Погледна мъничките си хилави длани, дългите си тънки ръце. Нямаше белези, но лактите му бяха охлузени и костта ясно се виждаше под плътта.
Отмести поглед и потръпна; лицето му бе изпълнено с болка и странен, невкусван досега срам, после отново се загледа в тях. Сега си говореха помежду си, и грубата им, полудивашка реч изведнъж му се стори чужда. Изнервяше го, сякаш той знаеше нещо по-добро, някаква дълбоко погребана памет за нещата преди да заживее в племето. Срещу него Тек и Загнилия крак си разменяха вяли удари в някаква дивашка приятелска игра, по изкривените им лица играеха светлини и сенки. Вдигна глава и инстинктивно ги подуши, после, щом осъзна какво прави, се укроти, изпълнен с внезапно силно отвращение от самия себе си.
Затвори очи за миг и усети топлина по лицето, ръцете и гърдите си. И това беше странно. Рядко имаха огън. Рядко седяха така, както бяха седнали сега, загърбили кръга на мрака, обкръжили кръга на светлината. Но моментът бе особен.
Бакси седеше на мястото си — върху големия кръгъл камък, и стърчеше над всички. Куп дърва — сам по себе си също съкровище, бе струпан до него. От време на време той протягаше ръка и хвърляше по някоя цепеница в пламъците, като ръмжеше от удоволствие.
Бяха намерили струпаните дърва за огън в една барака в завоюваното село — три купчини дърва, скрити под купчини други неща, намерени на сметището. Бакси ги пренесе и сам запали огъня с такава загриженост, че Ким реши, че го е правил и преди. После слезе в мазето и се върна миг по-късно с онази клечка.
Ким ги наблюдаваше как до един стаиха дъх, когато огънят подскочи в ръката му и се разпълзя по струпаните съчки, как сред тях се понесе мрачно мърморене, как очите им се изпълниха със страх и очарование. Но Ким знаеше. Бе се снишил, неподвижен и мълчалив, и гледаше как огънят се разгаря, като някакво странно живо същество, подскачащо в мрака, поглъщащо всичко, което докосне. Като неизказаната мисъл в неговия ум, осъзна той. И все пак огънят имаше глас, пукащ, пращящ, цвъртящ глас, дъхът му бе странно плътен и черен, къдреше се като брада, и все пак бе мимолетен, стапяше се в мрака над пламъците.
За кратък миг му се стори, че разбира; че има в главата си ключ към устройството на всички неща. После и това изчезна, изпари се в мрака над главата му.
Усещаше се не на място. Откъснат от светлината и захвърлен в мрака. Но ако тук не му беше мястото, тогава какво? Как би могъл да промени нещата?
ИЗБЯГАЙ, прошепна му някакъв тихичък вътрешен глас. Избягай далече. Там, където свършва мракът.
Ким стана и се обърна с лице към тъмнината. Топлината лъхна голия му гръб като обещание за покой и удобство, но сега лицето му бе студено и обзелото го напрежение бе по-лошо от всякога. Поколеба се още миг — нуждата и страхът се биеха в него. После с яростен гърч Той кимна на себе си и отскочи от огъня — бе взел решение.
Щеше да се махне. Още сега. Преди мракът отново да го върне при себе си.
Табелата беше древна. Времето бе превърнало белия цвят на боята в мръсносив, бяха избелели тежките черни букви. Там, където болтовете я прикрепяха за стената, златисточервената ръжда бе изрисувала две разплакани очи.
Ким я погледна — мъчеше се да разбере нещо. Както толкова много други неща, и това бе загадка — символ на всичко, от което го бяха лишили. Огледа внимателно странните, ала познати форми на буквите, чудейки се какво ли значат, изпълваше празнотата, мрака на неразбирането със свои собствени значения. Първата буква бе лесна. Представляваше стрела, обърната наляво. После имаше дупка и идваше втората, — двойната й извивка приличаше на гърдите на жена. Третата беше пръстен. Четвъртата — обтегнат лък. Петата? Два стръмни хълма, може би свързани с долина. Шестата също беше лесна. Изправена колона, като онази зад стената. Седмата? Седмата му приличаше на петата, и все пак имаше разлика — липсваше изправената подпора и това бе важно. Може би беше порта. Или пък два кръстосани кремъка — знак за война. После идваше поредната дупка след нея — последната буква: око с тъмна извита вежда над него, свързана с левия ъгъл на Окото.