Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Светлината…
Пръстите му заровиха яростно в калта, после във водата — търсеха късчета перлена светлина. Но той бе ослепял.
Отначало пръстите му не напипваха нищо. После, за трети път, те се натъкнаха на гладкото синджирче, напипаха малкия метален медальон и го измъкнаха от водата, вдигнаха го към лицето му, притиснаха го здраво до устните му, без да разбира защо, и все пак той усещаше, че присъствието на медальона го успокоява, утешава го. Като обещание.
Това бе паяжина. Гигантска паяжина. Жива, трептящо жива, тя се простираше в мрака и го изпълваше с перли от светлина. Мъниста от влага висяха на прозрачните влакна от светлина. Тя се разрастваше, едновременно крехка и силна, невероятно силна. Светлината не можеше да се счупи. Той се взираше в нея със зяпнала уста и усещаше, че се издига, изпълнен с радост. Невероятна, бляскава радост, родена от нарастващата светлина.
Ким вдигна ръце към светлината — копнееше да я стигне. Само да можеше! Само да можеше да вдигне глава и да разкъса повърхността на мрака, в който бе вграден, и да поеме свеж въздух! Протегна се нагоре и усети как радостта стяга гърдите му като метален каиш и ги мачка.
И се събуди със сълзи в очите и глад в корема.
Потръпна ужасен. Стелеше се около него като лепило. Момчето лежеше върху него, а той го притискаше с огромната си тежест. Всяка негова пора бе просмукана с лепкавата му топлина. Мракът. Мракът, материята, от която бе съградена Глината.
Сънят го накара да заскърца със зъби, да седне и да се заклати болезнено напред-назад, стенейки тихичко. През последните няколко дни сякаш той бе буден, а всички покрай него спяха. Сякаш живееше в техния кошмар, а не в своя собствен. И все пак от този мрачен сън нямаше събуждане. Техният сън бе по-тежък от неговата надежда.
Изправи се, потръпна и чу как някой се раздвижи в мрака зад него. Значи време беше. Племето се готвеше да се мести.
Стана бързо и отиде в ъгъла на квадрата от тухли и камъни, в който спеше и си почиваше. После се върна и опакова малкото си покъщнина: одеяло, кремъчно острие, малките вързопчета с неговите съкровища и най-накрая едно квадратно парче плат, — нещо като шал — което бе принадлежало на майка му.
Онази, която той познаваше като своя майка, бе умряла отдавна. Бяха отвели и него заедно с нея от каруцата и той гледаше как те я повалиха край пътя — чувстваше смътно безпокойство от онова, което правеха, не разбираше защо пружинират така голите им задници, и защо пищи жената под тях. Но после те бяха започнали да я бият и той бе изкрещял и се бе опитал да отиде при нея, отчаян, за да я спаси. И това бе единственото, което знаеше, защото единият се бе обърнал и го бе ударил силно с опакото на ръката си, така, че го бе повалил в безсъзнание върху ниския зид.
И така той се присъедини към племето.
През повечето време той правеше, каквото правеха и те, без да се замисля. И все пак понякога го обземаше странна, необяснима болка — нещо, което не идваше от тялото, а бе като проблясък на светлината — нещо неуловимо, ала реално. Тревожещо реално. И той знаеше, че това има нещо общо с нея. Със смътното чувство за покой и безопасност. Единствения покой и единствената безопасност, които познаваше. Но той обикновено пропъждаше болката. Умът му трябваше, за да оцелее, не за да си спомня. Докато Бакси говореше, Ким стоеше на края на групата. Щяха да нападат малкото селище недалеч в долината, като разчитаха на изненадата, за да спечелят в схватката. Щяха да убият всички мъже и момчета. Жените, момичетата и бебетата щяха да пленят и да доведат живи.
Ким го изслуша, после кимна заедно с останалите. Това щеше да е неговото първо нападение. Той нервно стисна кремъка си, обземаха го поред ту вълнение, ту страх — горещ и студен поток в кръвта му. Щяха да убиват. А после щеше да има месо. Месо и жени. Ловците се смееха и сумтяха помежду си. Ким усети, че му потичат слюнки, когато се сети за месото.
Оставиха осем мъже да вардят селото. Останалите последваха Бакси в единична нишка край потока. Вървяха приведени, мълчешком. Четири групи мъже, които тичаха бързо и леко по пътя край брега, а калният, тинест поток обливаше стъпалата им. Ким вървеше последен и беше най-малкият. Тичаше зад тях като маймунка, ръцете му докосваха земята, за да пази равновесие, а той се бе привел напред, стиснал кремъка в зъби.