Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Вдигна очи. Над него отворът се виждаше като кръг на фона на още по-плътен мрак, все едно два нюанса на един и същи цвят. Кръгът бе с назъбени краища, сякаш нещо някога го бе запушвало. Умът на Ким започна пъргаво да щрака. Ямата някога бе имала капак. Може би дървен. И с годините той бе изгнил. Само неговата малка тежест се бе оказала достатъчна, за да рухне.
Опипа около себе си в мрака и откри потвърждение на мислите си. Навсякъде около него имаше меки, прогнили трески. После радостно напипа синджирчето на медальона и го вдигна към лицето си, доволен, че не се е повредил. Но после радостта му се изпари. Все още беше в капан. Ако не се измъкнеше скоро, някой щеше да дойде насам и да го намери. И тогава щеше да е мъртъв.
Огледа се объркано за миг, после отиде при стената на ямата и започна да я боде и удря. Извитите стени на ямата бяха иззидани от нещо като тухли. Ким опипа между тях — спояващият материал се оказа мек и ронлив на пипане. Взе да дълбае около една тухла и най-накрая я измъкна. Хвърли я зад себе си, протегна се малко по-високо и започна да освобождава друга.
Доста време му отне, а върховете на пръстите му се охлузиха и разкървавиха, но успя. Коленичи на ръба на ямата, погледна надолу и потръпна — знаеше колко лесно би могъл да умре там долу. Почина си малко и тръгна, залитайки, към Портата, почти припаднал от изтощение. Там, почти до обширната шестоъгълна колона, имаше локва. Коленичи до нея и плисна застояла вода по лицето си.
И тогава се случи.
Мракът на локвата се разцепи. В средата на тъмното й огледало се оформи лъч от ярка светлина. Той бавно се разшири и най-накрая локвата се изпълни с толкова ярка светлина, че Ким приседна на пети и затули очи. Стълбище с широки каменни стълби, изкривени от лещата на водата, водеше надолу към тъмното сърце на земята.
Ким погледна нагоре, зяпнал от почуда. Портата се бе отворила. Светлината се изливаше във въздуха като огън.
Разтреперан, той отново погледна надолу. Повърхността на локвата блещукаше, набраздена от вълнички. После изведнъж мрачни ленти набраздиха светлината. В Портата се бяха появили силуети! Високи мрачни силуети, прави като копия!
Вдигна смаян поглед и се взря през пръсти. Криви сенки хвърляха назъбени силуети върху стъпалата. Ким коленичи вцепенен, взрян в портала.
Дъхът му секна. КАКВИ бяха те? Светлината блестеше върху мрака на огромните им, покрити от куполи глави — върху мигащия, сияен, бляскав мрак на техните глави. Глави от стъкло. А под главите — тела от сребро. Сребро, което ту се огъваше, ту се изправяше.
Бавно спусна ръце. Светлината изпълни очните му кухини, в средата на всяка зеница се заби бляскаво острие. Стоеше на колене в мрака, до ръба на локвата, и ги гледаше как слизат. Трима царе от стъкло и сребро, те преминаха толкова близо до него, че чуваше тихото им дишане.
Изпищя — суров, пронизителен звук, който сякаш се изтръгна от самата му сърцевина, после той се сгуши — знаеше, че смъртта е близо. Медальонът падна от ръката му, без той да забележи, проблесна във въздуха и водата го погълна.
Една от гигантските фигури се обърна и погледна сгушилото се момче — едвам разпозна в него създание от собствения си вид; виждаше само някакъв дребен разкривен силует. Треперещо животинче с крехки кости. Някакво мръсно зверче с дълги крайници.
— Глината… — измърмори той под носа си — думата бе изпълнена с нюанси: презрение, отвращение, съвсем лека следа на вина. После се извърна — радваше се, че маската на лицето му филтрираше вонята, която цареше тук. През инфрачервения визьор виждаше и други движещи се силуети, някои по-близо, други по-далече. Проблясъци на топлина на фона на студената чернота.
Продължи нататък и настигна другите двама. Зад него, спотайвайки се зад светлинния лъч, висок цял човешки бой, момчето се обърна и го проследи с очи как потъва в мрака.
После те се изгубиха.
Ким се протегна и се подпря с ръце на меката влажна земя. Престана да трепери, но устата му все още бе отворена; страхът му се бе преобразил в почуда.
Обърна се и погледна Портата; тръпка премина по гръбнака му.
A wartha! Горе! Думите се оформиха в главата му, обградени от страхопочитание, като литания. Загреба вода с шепа и накваси устни, после ги произнесе на глас шепнешком, с акцент, също толкова изкривен, колкото бе и самият той.
Отново потръпна, смаян от онова, което бе видял. И си представи цял свят, населен с подобни създания; свят от течна, бляскава светлина. Свят над мрака на Глината.
Устата му оформи малко О, кръгло като очите му.
Над него Портата започна да се затваря, колоната от ярко сребро взе да помръква, мракът бавно запоглъща широките стъпала. А после чернотата изглеждаше още по-дълбока, по-ужасна от всякога. Стискаше го като гигантска ръка, мачкаше го, караше го да се бори за всеки поет дъх. Отново изпищя — нова, непоносима болка, родила се в този миг, бе стиснала сърцето му и го мачкаше.