Ударът на кобрата
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Cobra #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ударът на кобрата». Краткое содержание книги:
Думите „телепатични способности“ увиснаха във въздуха като буреносен облак. Пири огледа присъстващите: Крис изглеждаше разтревожена, лицата на Коруин, Гуен и Джошуа изразяваха изненада и скептицизъм; Джъстин бе надянал непроницаема маска, зад която прозираше заинтересованост.
— Цялото ми доказателство е субективно — продължи Джони, — но бих искал да ви опиша точно какво се случи и след това да чуя вашето мнение.
Бавно, като че ли представяше показания пред съдебни заседатели, той започна да разказва за птицата спуки, която го наблюдавала от ниските храсти; за нейното безпокойство, когато извикал други да я видят; за умелото й избиране на момента и още по-умелото отлитане; и за неуспеха на мисията да открие други такива птици. Когато свърши, настъпи продължителна тишина.
— Някой друг стигна ли до същото заключение? — най-после попита Гуен.
— Двама или трима се питаха дали е възможно — отвърна Джони. — По понятни причини никой от нас обаче не го изрази в официалните доклади, а ние с Крис още не бяхме осмислили случая.
— Хъм. Не е необходимо да е истинска телепатия, искам да кажа четене на мисли, нали? — разсъждаваше Гуен. — При неговия размер на мозъка, спукито не би могло да има достатъчно висока интелигентност за такова обработване на входна информация.
— По едно време подобен коментар направи доктор Ханфорд — каза Крис. — С него обсъждахме вероятността спукитата да притежават някакъв вид групов мозък или да имат усет за разпознаване на опасности, а не да четат мисли.
— Според мен, може да е последното — обади се Коруин. — Един групов ум, ако изобщо съществува такова нещо, няма да се тревожи особено заради загубата на някои свои клетки. Всъщност, той дори нарочно би жертвал едно-две спукита, за да види как действат вашите оръжия.
— Има логика — кимна Джони. — Аз лично съм склонен да приема теорията за разпознаване на опасности, макар че, за да е ефективна, тя изисква доста добър усет за време.
— Може „добре подбраният момент“ да е чиста случайност — подхвърли Коруин.
— А може и всичко да е случайност — нерешително се намеси Джошуа. — Извинявай, татко, но аз не виждам тук нищо необяснимо.
— Съгласен съм — примирително въздъхна Джони. — Ако не го бях видял с очите си, и аз щях да проявявам същия скептицизъм. Надявам се да сте прави. Но сме длъжни да изясним този въпрос. И то бързо.
— А защо бързо? — попита Пири. — На мен ми се струва, че въпросът за фауната на Такта не е от приоритетните ни задачи. От какво се налага това бързане?
Джони отвори уста да отговори, ала Джъстин го изпревари.
— Предстои Съветът да вземе решение за обявяване на война срещу Квазама — обясни спокойно той — и се смята, че мохите приличат на тези спукита.
Джони кимна и Пири почувства как кръвта се дръпна от лицето му.
— Искаш да кажеш, че сме се били с телепатични птици?
— Не зная — отвърна Джони. — Ти беше там. Сам си отговори.
Пири облиза устни и погледна Джъстин. Неочакваният шок беше преминал и той отново можеше да мисли.
— Не — отсече след минута той. — Не, тези птици не бяха телепатични. Те дори не познаха, че сме кобри, не реагираха срещу мен като срещу въоръжен човек, докато не започнах да стрелям.
— Виждал ли си обаче как реагират срещу конвенционални оръжия? — попита Гуен.
Пири кимна.
— Да, когато първия път излязохме от кораба. Наложи се групата да остави оръжията си в люка.
— А Декер? — промърмори Джошуа.
— И Декер — призна Пири и преглътна при спомена за случилото се с Йорк. — Всъщност, трябва да кажа, че мохите дори не усещат съществуването на опасност, поне не по начина, по който казвате, че спукито е усетило. Когато се изкачих върху покрива на една сграда в покрайнините на Солас през онази нощ, аз изненадах квазаманския часови и неговото мохо. Ако ме беше усетила, птицата най-малкото трябваше да излети. — Той вдигна въпросително вежди към Джъстин. — Ти забеляза ли нещо, което да потвърждава или да отрича това предположение?
Младата кобра вдигна рамене.
— Само това, че идеята за групов ум е чиста глупост, поне що се отнася до мохите. Те така и не научиха за загиналите си приятели. — Той спря и върху лицето му сякаш се спусна омарата на емоционална болка. — Но… може би съществува нещо друго.
Другите също го почувстваха и в стаята се възцари тишина, изпълнена със съчувствие. На два пъти Джъстин се опита да заговори, но когато най-после успя, гласът му беше равномерен и глух.
— Предполагам, че вече сте прочели моя доклад. Знаете, че… в подземието в Пурма се паникьосах. В асансьора избих всички мохи и няколко квазаманци, а малко по-късно в коридора на горния етаж избих друга група. Онова… онова, което никой от вас не знае, е, че аз не само се паникьосах. Когато ме атакуваха мохите, буквално си загубих ума. Дори не си спомням боя, а само, че около мен лежаха мъртви квазаманци.