Ударът на кобрата

— Да. — Джъстин замълча. — Ти разбираш, че ако планът не успее… е, татко ще умре, преди квазаманците да намерят новите светове, но мама може би ще е жива.

Коруин въздъхна.

— Не зная, Джъстин. Но ако мохите наистина напуснат квазаманците, няма да има нищо, което може да ги сплоти в един общ фронт — нито война, нито каквото и да е друго. Особено като се има предвид, че ще трябва да мине известно време, докато свикнат с новата обстановка. А ако се разкъсат на по-малки щати или фракции, те вероятно ще имат нужда да установят с нас търговски обмен, вместо да ни нападнат.

Джъстин поклати скептично глава.

— Ти забравяш какви са. Аз съм ги виждал, Коруин, и зная, че те ще запазят лошите си чувства към нас, докато свят светува. Омразата и страхът ще ги сплотяват срещу нас, независимо от конкуренцията, която ще възникне.

— Може би — кимна Коруин. — Но само ако нивото на тяхната параноя се запази така високо, както е сега.

— А какво може да го промени? — избухна Джъстин и на лицето му се изписа недоверие. — Да не би да имаш предвид мохите?

— А защо не? Ние знаем, че когато пожелаят, те могат да усилват човешките емоции.

— Но какво ще спечелят птиците, ако подтикнат своите ловци към риск?

— Е… — Коруин сви устни в усмивка. — Ако си убеден, че Вселената е готова да те приеме, къде би предпочел да живееш? В град сред равнината или в някое село сред горите?

Джъстин отвори уста, примигна… и изведнъж се засмя.

— Не вярвам.

— Добре де, възможно е да греша — вдигна рамене Коруин. — Но може би след две поколения квазаманците ще станат напълно приемливо общество, съзряло за търговия и дипломация.