Зона 51: Легендата
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Легендата». Краткое содержание книги:
Стоунхендж беше опустял. Там, където се издигаше сламеното чучело, сега имаше само черна пепел и обгорели кости. Друидите се бяха върнали в хълмовете, подгонени от разбойниците, които сега се скитаха из страната и се прехранваха с грабежи и плячкосване. Така беше от векове и така щеше да продължи. Много нашественици бяха виждали каменните блокове, както и много поклонници. Щяха да ги виждат и в далечното бъдеще.
Небето беше посивяло, валеше слаб дъжд. В центъра на мегалитния комплекс, върху каменната плоча, се появиха очертания на врата. Тя се плъзна встрани и прага прекрачи фигура, загърната в черно наметало. Посрещната от дъжд, жената под наметалото побърза да вдигне качулката. Приличаше на онази, която бе влязла преди време, само дето бе с петдесет години по-млада. Кожата й сега бе гладка и розова, косата — гарвановочерна.
Беше опитала и се бе провалила. Гуалкмай беше безвъзвратно погубен. След всичките тези години, които прекараха заедно! Тя се наведе обратно към отвора и издърпа носилката със сгърченото старческо тяло върху нея. Вратата се затвори. Жената подмина останките на изгорялото чучело, без дори да ги забележи. Когато стигна до малък хълм в покрайнините на Стоунхендж, се обърна и погледна назад.
Здрачаваше се и дъждът бе спрял. Камъните едва се различаваха през стелещата се мъгла. Чувстваше се самотна, ужасно самотна, като единствения обитател на огромна равнина. Тя се отправи към самотно стърчащ дъб с дълги, разкривени клони. Беше като страж, оставен да бди над цялата околност. Жената заби лопата в подножието на дъба и започна да копае гроб. Отне й цялата нощ да го изкопае достатъчно дълбоко.
Когато първите лъчи на слънцето озариха източния хоризонт, тя излезе от дупката. Наметалото й бе разкаляно, косата й — покрита с пръст, а по нежната кожа на дланите й личаха мехури.
Тя взе на ръце сгърченото тяло на мъжа си и го положи в гроба. Допря ръка в бузата му за известно време, сетне се изправи, бръкна в джоба и извади огърлицата с пресечения медальон. Погледа го известно време, сетне пъхна ръка под наметалото си и извади още една подобна огърлица, която обаче бе съвсем здрава. Наниза счупения медальон на веригата до здравия и закачи веригата на врата си. Сетне сведе поглед към мъжа си и му заговори на техния роден език:
— Десет хиляди години! Обичах те всеки ден от тези безкрайно много години. Ще те помня и обичам и през следващите десет хиляди.
С обляно в сълзи лице Донхад започна да заравя гроба. Привърши след около час, извърна се и пое на юг, където трябваше да изпълни още една, последна задача.
Мерлин вдигна ръка и малката група Наблюдатели спря. Право към тях се спускаше сияещ златист кораб. Неколцина от Наблюдателите извикаха уплашено и се проснаха на земята. Корабът се приземи на няколко метра пред тях, в горния му край се отвори люк, през който излязоха мъж и жена, както и още едно същество, което очевидно не принадлежеше към човешкия род. Човеците бяха въоръжени с дълги копия и се спуснаха към Наблюдателите, а съществото остана при кораба.
— Идвам да взема Граала — обяви жената, когато се приближи на метър от Мерлин. Тя държеше копието така, че при нужда да може да го използва веднага.
Мерлин се поколеба.
— Ако не ми го дадеш, ще умреш и пак ще го получа. Освен това искам да ми предадеш и меча.
— Не!
Жената наведе копието така, че острието му да опира гърдите на Мерлин.
— Дай ми Граала и Екскалибур!
Някой извика зад гърба на жената. Тя се подвоуми, сетне погледна през рамо. Донхад стоеше върху скакалеца, опряла меч в шията на аирлианеца.
— Мечът ще остане при нас — извика тя. — А вие можете да вземете Граала и да го върнете в Архиварната.
Онези, които чакат не реагираха. Донхад притисна по-силно острието на меча в шията на аирлианеца.
— Прави, каквото ти казва — нареди той на своя език.
— Дай им Граала! — обърна се Донхад към Мерлин.
Магьосникът подаде на жената Граала, все още увит в бялото покривало. Донхад не помръдна от мястото си, докато двамата човеци се изкатериха обратно върху скакалеца. Едва тогава прибра меча, скочи долу и отиде при Мерлин. Скакалецът се издигна и се отправи на юг.
— Ще ме потърсят ли пак? — попита Мерлин.
Донхад изпроводи с поглед отдалечаващия се кораб.
— Възможно е, но не мисля. — Тя се обърна към него. — Направи както ти наредих — отнеси меча на покрива на света.
Гиза
Скакалецът се приближаваше в мрака. Той увисна над върха на Голямата пирамида и аирлианецът слезе с помощта на жената от Онези, които чакат. Двамата се спуснаха в Пътищата на Росту и се отправиха към Архиварната. С помощта на скиптъра аирлианецът отвори залата и върна Граала на мястото му.