Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Около десетина минути след започването на бала реших да си взема един душ. Когато излязох от банята в коридора с увита около главата кърпа видях Мейсън изправен пред моята врата. Не беше кой знае колко издокаран, но не беше и с джинси. Готов за забавления.
— Ето те и теб, купонджийке. Тъкмо щях да се откажа.
— Да не искаш да подпалиш нов пожар? На момчетата не е позволено да идват тук.
— Как ли пък не. Кой го е грижа за забраните. — Наистина, в Академията бяха способни да държат стригоите на безопасна дистанция, но се проваляха напълно в опитите си да поддържат дистанция между нас, обитателите й.
— Пусни ме вътре. Трябва да се приготвиш.
Отне ми цяла минута, за да проумея какво искаше да каже.
— Не. Няма да дойда.
— Хайде — зае се да ме убеждава той, като се намъкна в стаята ми. — Да не би да е заради караницата ти с Лиса? Вие двете скоро ще се сдобрите. Няма причина да киснеш тук цялата нощ. Ако толкова не искаш да бъдеш около нея, Еди след малко ще събере тайфата в неговата стая.
На стария ми боен дух на заклета купонджийка малко му трябваше, за да се възпламени. Там нямаше да присъства Лиса. Нито глезените отрочета от кралските фамилии.
— Така ли?
Като видя, че се колебая, Мейсън се ухили. Взрях се в очите му и отново се убедих колко много ме харесва. И отново се запитах: защо не мога да си имам нормално гадже? Защо желая само моя готин, по-възрастен наставник, който накрая сигурно ще ме накара да страдам до побъркване?
— Ще бъдем само от по-долните класове — продължи Мейсън, без да подозира какви мисли се въртяха в главата ми. — А когато стигнем там, ще те чака една малка изненада.
— Да не би бутилка? — Щом Лиса не беше с мен, нямаше причина да оставам трезва.
— Не. Еди има грижата за това. Побързай и се облечи. Зная, че няма да тръгнеш с това.
Сведох поглед към оръфаните си джинси и тениската с надпис «Орегонски университет». Да. Определено няма да тръгна така.
След петнадесет минути Мейсън и аз прекосявахме вътрешния двор на път към столовата. През целия път дотам се заливахме от смях, като си припомняхме колко от нашите съученици, по-непохватни от нас двамата, се бяха сдобили с насинени очи при груповите тренировки от тази седмица. Никак не беше лесно да се върви с високи токчета по замръзналата земя и Мейсън ме улови под ръка, за да не падна. Което бе повод за още повече смях. В мен се надигна щастливо усещане — все още не се бях отърсила напълно от болката от скарването ни с Лиса, но поне беше някакво начало. Може и да не бях с нея и нейните приятели, но какво пречеше да се забавлявам с моите? Освен това беше доста вероятно тази нощ да се отцепя яко, което, макар че в никакъв случай нямаше да реши проблемите ми, поне щеше да бъде доста забавно. Да. Животът ми можеше да е и по-лош.
И тогава налетяхме на Дмитрий и Албърта.
Бяха се запътили нанякъде и си бъбреха нещо за своята работа като пазители. Албърта ми се усмихна, като ни изгледа с онзи опрощаващ поглед, с който по-възрастните винаги даряват по-младите, които вършат глупости, когато се отдават на забавленията. Ние обаче се стреснахме. Толкова рязко се заковахме на място, че едва не се препънахме. Мейсън побърза да сложи ръка на рамото ми, за да ме задържи да не изгубя равновесие.
— Господин Ашфорд, госпожице Хатауей, изненадана съм, че вече не сте в столовата.
Мейсън я дари с една от ангелските си усмивки, от онези, които пазеше само за любимите учители.
— Наложи се да позакъснеем, пазител Петрова. Нали ги знаете момичетата. Винаги искат да изглеждат съвършени. Особено вие би трябвало най-добре да знаете това.
При нормални обстоятелства бих го сръгала с лакът в ребрата, задето дрънка подобни мазнотии и глупости, но така бях зяпнала Дмитрий, че изгубих дар слово. И, което може би беше още по-важно, той също се бе загледал в мен.
Бях с черната рокля, която ми стоеше точно така, както се бях надявала. Всъщност беше истинско чудо, че Албърта не ми направи забележка за облеклото ми. Роклята ми прилепваше чудесно. Нито едно от момичета морои, до една плоски и кльощави, не можеше да задържи на снагата си тази рокля без презрамки. Колието с розата от Виктор красеше шията ми. Бях изсушила набързо косата си и я бях оставила да се спуска свободно по раменете точно както Дмитрий я харесваше. Не носех чорапогащник, понеже никой не би сложил чорапогащник с рокля като тази, така че краката ми мръзнеха в обувките с високите токчета. Всичко в името на красотата.