Сребърен куршум [bg]

— А ти някога отговарял ли си й? Или просто хитро си ги отклонявал, както правиш сега?

— Не съм сам, не се бой. Наоколо има хора, които никога няма да видиш. Имам хора и при кантората ти, независимо дали си там.

И камери. Бяха инсталирани преди десет дни, когато смятахме, че материалът в „Таймс“ ще излезе всеки момент.

— Да, добре, но няма да останем там задълго.

— Забелязах. Къде се местиш?

— Никъде. Работя в колата си.

— Доста забавно.

За миг се вгледах в лицето му. Говореше саркастично, както обикновено. Макар и досадник, кой знае защо, беше успял да ме убеди да му поверя безопасността си.

— Е, трябва да се връщам в съда. Искаш ли да се държа по някакъв особен начин или да отида на някакво конкретно място?

— Просто си се дръж нормално. Но все пак можеш да помогнеш с нещо. Наблюдението ти, особено когато си в движение, изисква участието на много хора. Затова вечер, след като се прибереш вкъщи, ми се обаждай и ми съобщавай, за да мога да освободя по някой човек.

— Добре. Но въпреки това някой ще продължи да наблюдава, нали?

— Не се безпокой. Покриваме те денонощно, седем дни в седмицата. А, и още нещо.

— Какво?

— Никога повече не се приближавай към мен така.

Кимнах. Отпращаше ме.

— Ясно.

Изправих се и погледнах към ресторанта. Видях, че Лорна брои двайсетачките, които бях оставил, и ги слага върху сметката. Май ги слагаше всичките. Патрик го нямаше — явно беше отишъл да вземе колата.

— Доскоро, детектив — казах, без да се обръщам към него.

Той не отговори. Отдалечих се и настигнах своята група. Тъкмо излизаха от „Тракс“.

— Онзи там детектив Бош ли беше? — попита Лорна.

— Да, видях го навън.

— Какво прави?

— Каза, че обичал да идва тук по обяд, да поседи на големите удобни столове и просто да си мисли.

— Какво съвпадение, че и ние дойдохме тук.

Джули Фарвър поклати глава и каза:

— Съвпадения не съществуват.