Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Насядахме по турски — Кадер в средата, Абдула отдясно на него, а аз — отляво. Едно момче с шапчица на хаджия и афгански панталони и жилетка ни донесе купа оризови пуканки, силно подправени с лют пипер, и блюдо с различни ядки и сушени плодове. Сервитьорът ни наля черен чай от чайник с тясно чучурче от цял метър височина, без да разлее нито капчица. Сервира на всекиго от нас и ни предложи бучки захар. Възнамерявах да пия чая си без захар, но Абдула ме спря.
— Хайде, господин Лин — усмихна се той. — Ние пием персийски чай, така както го пият иранците, нали?
Той взе една бучка захар, сложи я в уста и я захапа с предните си зъби. После повдигна чашата и отпи от чая през захарта. Отпих и аз, като повторих действията му. Захарната бучка бавно се разпадна и се стопи и въпреки че вкусът беше по-сладък, отколкото ми допадаше, се насладих на странния и нов за мен обичай.
Кадербай също взе бучка захар и отпи от чая през нея — той придаваше на този малък обичай особено достойнство и тържественост. Всъщност това важеше и за всяко негово изражение и дори — за най-обикновените жестове. Той бе най-царственото човешко същество, което някога бях срещал. Докато го гледах как, привел глава, слуша Абдула да му говори безгрижно, ми хрумна, че във всеки живот и във всеки свят той щеше да властва над хората и да им вдъхва подчинение и респект.
Трима певци се присъединиха към музикантите и се настаниха малко по-отпред. Постепенно в стаята се възцари тишина, а после изведнъж и тримата запяха с мощни, вълнуващи гласове. Звучеше разкошно — многопластова, великолепна музика, преливаща от пламенно чувство. Мъжете не само пееха — те направо изплакваха и ридаеха песента. От затворените им очи течаха истински сълзи и капеха по гърдите им. Докато слушах, ме обзе възторг и същевременно — някакъв срам. Сякаш певците ме бяха посветили в най-дълбоката и най-съкровената си любов и мъка.
Изпяха три песни и после тихо напуснаха сцената, изчезвайки зад завесата. По време на изпълнението никой не промълви нито дума и не помръдна, но после всички заговориха едновременно — принудихме се да развалим магията, от която бяхме погълнати. Абдула стана и отиде да поговори с група афганци, насядали на една маса в другия край на помещението.
— Как ви се хареса пеенето, господин Лин? — попита ме Кадербай.
— Много ми хареса. Невероятно, изумително. Никога не бях чувал нещо подобно. Толкова тъга имаше в песента, но и такава сила! На какъв език пееха? На урду?
— Да. Разбирате ли урду?
— Не, боя се, че не. Говоря само малко марати и хинди. Досетих се, че е урду, защото някои хора покрай мен — там, където живея — го говорят.
— Урду е езикът на газалите, а това са най-добрите изпълнители на газал в цял Бомбай — отвърна той.
— Любовни песни ли пеят?
Той се усмихна, наведе се и положи длан върху ръката ми. Из целия град хората се докосваха често, докато разговаряха, и подчертаваха мисълта си с леко стискане. Познавах добре жеста от ежедневното общуване с приятелите си и той бе започнал да ми допада.
— Да, — това бяха любовни песни, но най-хубавите и най-истинските от всички любовни песни. Любовни песни за Бога. Тези мъже пееха за обичта към Бога.
Кимнах безмълвно, но мълчанието ми го накара да заговори отново.
— Вие сте християнин, нали? — попита той.
— Не, аз не вярвам в Бог.
— Няма вяра в Бог — заяви той, отново с усмивка. — Ние или имаме познание за Бога, или не.
— Е, аз несъмнено не познавам Бога — разсмях се аз. — И, честно, склонен съм да мисля, че е невъзможно да повярваш в Бог или поне в повечето идеи за Бога, които съм срещал.
— О, но естествено, Бог е невъзможен. Това е първото доказателство, че Той съществува.
Той ме гледаше втренчено, без да откъсва топлата си длан от ръката ми. Внимавай — помислих си аз. — Навлизаш във философски спор с човек, прочут именно с това. Той те проверява. Това е проверка и водите са дълбоки.
— Да се изясним — вие твърдите, че тъй като едно нещо е невъзможно, то съществува? — попитах и избутах кануто на своята мисъл в неопознатите води на неговия разум.