Делириум

Този път тръгваме по добре утъпкана пътека. Тук-там по дърветата все още се вижда синя боя, но Алекс изглежда вече няма нужда от упътване. Вървим бързо един след друг. Дърветата тук са изсечени, храсталаците — разчистени, и ходенето е много по-лесно. Земята под краката ми е твърда, набивана с години от хиляди нозе. Сърцето ми забързва. Усещам, че сме близо.

Алекс се обръща към мен толкова рязко, че за малко не се блъскам в него. Изключва фенерчето и във внезапния мрак около нас веднага изплуват неясни сенки, приемат форма и отново се разпадат.

— Затвори очи — казва той и се усмихва.

— Защо? И така не виждам нищо.

Не мога да видя добре, но съм готова да се закълна, че извърта очи.

— Моля те, Лена!

— Добре.

Затварям очи и той хваща с две ръце моята. Води ме нанякъде около пет-шест метра и непрекъснато ме направлява: „Вдигни крак. Тук има камък“, или „Малко по-наляво“. И всеки път потръпвам притеснено. Най-после спираме и Алекс пуска ръката ми.

— Стигнахме — казва развълнувано. — Отвори очи.

Отварям ги и онемявам. Няколко пъти отварям уста, но я затварям веднага, защото към гърлото ми се надига мощен вик.

— Е? — суети се около мен той. — Какво ще кажеш?

Най-после започвам да пелтеча:

— Т-това, това е истинско?

— Разбира се, че е истинско — изсумтява той.

— Аз… имам предвид… удивително е.

Пристъпвам две крачки. Не знам какво точно си представях, че ще видя, но то нямаше нищо общо с това. Намираме се на дълго и широко разчистено място, макар да се вижда, че младите фиданки по краищата му се опитват да си върнат части от него и протягат тънки клони към небето, което ни покрива като светъл ореол, в чийто център е огромната ярка луна. Сред кръг от диви рози стои полуизтрит знак и колкото и да се взирам, не мога да го разчета. По-скоро се досещам, че на него пише „Село Подвижен Парк“. Поляната е пълна с каравани, но има и по-невероятни жилища: опънат между дърветата брезент със спуснати отстрани одеяла вместо стени и завеси за баня, служещи за входна врата; ръждясали камиони с покривала от ремаркета; стари микробуси с парчета плат вместо стъкла на прозорците. Поляната е осеяна с дупки, през деня вероятно в тях е горял огън, защото сега, в средата на нощта, огнищата тлеят и от тях се издигат тънки струйки дим, а наоколо се носи мирис на изгоряло дърво.

— Виждаш ли? — разперва ръце Алекс и се усмихва. — Бомбите не са унищожили всички.

— Защо не ми каза? — питам ядосано и тръгвам към центъра на поляната, като прескачам някакви подредени в кръг пънове, които може би представляват гостна на открито. — Защо?

Той свива рамене и тръгва след мен, подскачайки като щастливо кутре.

— Такова нещо човек трябва да види с очите си. — Спира за миг, разравя прахта над умиращия огън в една дупка и изсумтява. — Закъсняхме и изпуснахме купона.

Докато обикаляме из поляната, Алекс ми посочва всяка една „къща“ и казва по няколко думи за хората, които живеят в нея. През цялото време шепне, за да не събудим някого. Някои от историите съм чувала и преди, други са ми непознати. Не слушам внимателно, но съм благодарна, че чувам гласа му — тих, уверен, познат и успокояващ. Селището не е много голямо — може би около десетина километра, — но имам чувството, че светът неочаквано се е отворил пред мен, разкривайки слоеве и дълбини, за които никога не съм допускала, че съществуват.