Художникът убиец
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #1
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0561-1
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Художникът убиец». Краткое содержание книги:
Погълнат от спокойния, точен до педантизъм живот на художник реставратор, бившият израелски шпионин Габриел Алон се старае да забрави миналото. Но миналото няма да го остави, защото старият му шеф от Мосад — Ари Шамрон, ще направи и невъзможното, за да го привлече обратно в службите. Ще му предложи да се добере най-после до убиеца на сина си. След поредица терористични атентати в Европа Тарик е замислил убийството на световноизвестен политик на срещата на високо равнище във Вашингтон. Той може да бъде спрян само от Алон и неговата красива партньорка. Започва трескаво преследване, в което не се знае кой е ловецът и кой — дивечът. Художникът ще захвърли четката, за да отмъсти на убиеца на сина си.
„Безмилостен като хирургически скалпел…“
— Първо, защото това предполага да намесим французите, което не съм готов да направя. Второ, никой не е успял да събере срещу Тарик доказателства, които да издържат в съда. Трето, ако кажем на французите и нашите приятели от Лангли, че знаем къде ще бъде Тарик в определен ден, те ще поискат да узнаят как сме стигнали до тази информация. Тогава ще ни се наложи да признаем на нашите колеги в Лондон, че без да ги уведомим, сме провеждали операция на тяхна територия, а това никак няма да им хареса. И накрая — последното нещо, от което се нуждаем, е Тарик да се озове зад решетките и да се превърне в символ за всички противници на мирния процес. Предпочитам той да изчезне безшумно.
— А какво ще кажеш да го отвлечем?
— Наистина ли мислиш, че можем да измъкнем Тарик насред претъпкания с хора терминал на „Шарл де Гол“? Това е абсурдно! Ако искаме да пипнем Тарик, няколко часа ще играем по неговите правила. — Шамрон си запали цигара и с яростен замах угаси клечката. — Ти решаваш, Габриел. Такава операция изисква личното одобрение на министър-председателя. Сега той е в кабинета си и очаква да чуе дали си готов да участваш в нея. Какво да му кажа?
32. Сейнт Джеймс, Лондон
Според Джулиан Ишърууд следобедът бе най-мъчителната част от деня. Не знаеше на какво точно се дължи това — на леността след обилния обяд, на ранното мръкване в Лондон през зимата или на приспивното барабанене на дъжда по прозорците. Обаче тази част на деня се бе превърнала в негово лично чистилище. В ужасен отрязък от време между сантименталната надежда, с която всяка сутрин идваше в галерията, и чувството за безизходица, с което всяка вечер се прибираше в дома си в Южен Кенсингтън. Станеше ли три часът, той сякаш умираше: беше твърде рано за затваряне, защото щеше да изглежда като пълна капитулация пред конкуренцията, а, от друга страна, до края на работния ден оставаха твърде много часове за запълване с незначителни дела.
Така че той седеше зад бюрото си, в лявата си ръка стискаше успокояващата чаша с топъл чай, а с дясната навъсено прелистваше купчина книжа. Това бяха сметки, които не можеше да плати, и листовки с информация за добри картини, излезли на пазара, които не можеше да си позволи да купи.
Джулиан вдигна глава и погледна през вратата към преддверието, където зад малкото бюро седеше секретарката му. Тази жена, която се представяше с името Доминик, наистина имаше удивителна фигура. Според Ишърууд бе истинско произведение на изкуството. Ала която и да бе тя, поне направи по-интересен живота в галерията.
Преди Ишърууд настояваше вратата между двете помещения да стои затворена. Смяташе се за важна личност, за човек, който има да обсъжда сериозни въпроси с делови хора, и бе държал да има известна дистанция между него и секретарката. Сега откри, че предпочита да държи вратата отворена. Ех, ако беше с двадесет години по-млад! Когато бе на върха на славата си, можеше да я има. Тогава имаше много момичета като нея и не само заради парите, вилата в Сен Тропе или яхтата, а заради изкуството. Картините въздействаха на артистичните девойки повече от кокаина.
През многото си свободно време Ишърууд си фантазираше за красавицата най-различни неща. Чудеше се дали тя изобщо е французойка, или е просто една от онези израелки, които можеха да минат за представителки на почти всички нации. Беше открил също така, че въпреки красотата й, нещо тайно в нея малко го плашеше, което правеше почти невъзможно да я гледа като сексуален обект. „Дали причината не е в мен? — помисли си той. — Дали това не е начин да се справяме със стареенето, с намаляването на силите ни и със загубването на уменията ни? Дали чрез фантазиите ни природата милостиво не ни избавя от неосъществими желания, за да дадем път на младото поколение и да не се покажем пълни глупаци пред жени като Доминик Бонар?“
Сега, докато я наблюдаваше, той внезапно почувства, че нещо не е наред. Тя беше напрегната през целия ден. Не пожела да излезе от галерията по време на почивката, макар че я бе поканил на обяд в „Уилтън“. Поканата му бе съвсем невинна, без никакви задни мисли, но тя отказа. И вместо това, си поръча да й донесат сандвич от кафенето. Може би имаше нещо, свързано с арабина, който бе дошъл в галерията онази вечер. Май го бе нарекла Юсеф. Или пък причината бе Габриел? Джулиан си представи, че я е наскърбил по начина, по който бе наскърбил малкото момче в Корнуол. „Боже, как му беше името? Пърл? Пък? Не, Пийл беше“ — спомни си Ишърууд. За съжаление, ако това бе така, нямаше как да накаже Габриел, освен никога да не му прости.