Дългият път надолу

— Значи, накратко казано, всичко смърди… Същата работа като дипломата от колежа. Или като завършването на гимназията.

— Именно.

— А кога ще започне да понасмърдява за Дилън? Или за Спрингстийн?

— Сигурно когато са отседнали в някой мотел, където не им разрешават да ползват топлата вода до шест вечерта.

Истина бе, че на последното ни турне останахме в такъв един мотел в Южна Каролина. Аз, обаче, си спомням шоуто, което беше велико, а пък Ед си спомняше душовете, които бяха отврат.

— Както и да е, аз познавах Спрингстийн. Е, поне го гледах на едно турне. А ти, господин Джейджей, си много далече от Спрингстийн.

— Благодаря ти, приятелю.

— Мама му стара, Джейджей. Какво очакваш да кажа? Добре, ти си Спрингстийн. Ти си един от най-успешните изпълнители в историята на музикалния бизнес. Ти беше на корицата на „Тайм“ и „Нюзуик“ в една и съща седмица. Пълниш стадионите нощ след нощ, мътните да те вземат, дано. Ето. Сега вече по-добре ли се чувстваш? Господи. Вземи да пораснеш, мой човек.

— А ти какво, взе, че изведнъж порасна, защото твоят старец те е съжалил и те е назначил да закачваш на хората незаконна кабелна телевизия, така ли?

Ушите на Ед почервеняваха, когато се канеше да започне да раздава крошета. Едва ли на някой друг на този свят, освен на мен, тази информация ще му бъде от полза, защото по очевидни причини той не си създава трайни връзки с хората, които е ударил, затова и те никога не научават малката подробност за ушите — просто не се задържат около него достатъчно дълго. Може би аз съм единственият, който е наясно кога е моментът да залегне.

— Ушите ти почервеняха — предупредих го аз.

— Майната ти.

— И прелетя толкова път, за да ми го кажеш?

— Майната ти.

— Престанете и двамата — намеси се Лизи. Не бях сигурен, но доколкото си спомням, последния път, когато бяхме тримата заедно, тя каза абсолютно същото.

Оня, дето ни правеше кафето, ни наблюдаваше внимателно. Познавахме се по физиономия и се поздравявахме, а и той беше свестен; беше студент и два пъти си бяхме говорили за музика. Той много харесвал „Уайт Страйпс“, а аз се опитвах да го накарам да послуша „Мъди Уотърс“ и „Улф“. Май сега го бяхме стреснали.

— Слушай — обърнах се аз към Ед. — Идвам често тук. Ако си решил, че искаш да ми сриташ задника, давай да ходим навън.

— Благодаря — обади се „Уайт Страйпс“. — Нали знаете, че нямаше да е проблем, ако бяхте сами, защото сте редовен клиент, а ние много се грижим за редовните си клиенти. Само че… — Той посочи натрупалата се зад нас опашка.

— Не, няма нищо, мой човек — казах аз. — Благодаря.

— Да ви оставя ли кафетата на щанда?

— Разбира се. Няма да се бавим. Той обикновено се успокоява след един добър тупаник.

— Майната ти.

И така, излязохме на улицата. Беше студено и тъмно, и мокро, а ушите на Ед бяха като две малки факли в нощта.