Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
— Мразя хора като теб — продължих аз. — Возиш едно дете инвалид и плачеш за медал. Много ли е трудно, а?
В този момент, трябва да призная със съжаление, че стиснах дръжките на инвалидната количка на Мати и започнах да го возя напред-назад. Изведнъж ми се стори много подходящо да подпра ръка на ханша си, докато го правя, единствено за да покажа, че разхождането на инвалиди в количка е детска работа.
— Мамо, погледни тати — извика една от дъщерите ми (със съжаление трябва да призная, че не знам коя) с искрено удоволствие. — Много е смешен, нали?
— Я виж — обърнах се към Пени. — Какво ще кажеш? Сега вече по-привлекателен ли ти се струвам?
Пени ме гледаше така, сякаш наистина бях започнал да осирам обувките на Стивън и този поглед отговори на въпроса ми.
— Моля за внимание — провикнах се аз, въпреки че всичкото внимание вече бе насочено към мен. — Не съм ли велик? Не съм ли направо велик? Русокоско, да не би да мислиш, че е трудно? Ще ти кажа какво е трудно, слънчево момче. Трудно е…
Тук, обаче, думите свършиха. Оказа се, че не разполагах с примери за нещо трудно от професионалния си живот, които да му пробутам. Трудностите, които ми се бяха стоварили напоследък, се струпаха, след като преспах с недораслата тийнейджърка, което означаваше, че не са особено подходящи, за да предизвикат съчувствие.
— Трудно е, когато… — Трябваше ми нещо, с което да довърша изречението. Всичко щеше да ми свърши работа, дори нещо, което не бях изпитал на свой гръб. Раждане? Шампионат по шах? Нищо не ми дойде наум.
— Свърши ли, приятел? — попита Стивън.
Кимнах, опитвайки се по този начин да покажа, че съм прекалено ядосан и отвратен, за да продължа. След това използвах единствената възможност, която имах, и последвах Джес и Джейджей навън.
Морийн
Джес винаги се измъкваше по този начин, така че нямах нищо против, че си тръгна. Само че, когато излезе и Джейджей, а след това и Мартин… Подразних се, честно да ви кажа. Според мен е неучтиво да се постъпва така, след като толкова много хора са си направили труд да дойдат. А пък Мартин се държа толкова странно, докато буташе количката на Мати напред-назад и питаше всички дали не е велик. Как може някой да си помисли, че е велик? Изобщо не приличаше на велик човек. По-скоро на луд. Джейджей постъпи най-добре, като отведе и гостите си — не ги заряза в кафенето, както стана с Джес и Мартин. Чак по-късно разбрах, че ги е извел навън, за да се карат и бият на спокойствие, така че ми беше трудно да определя дали е проява на лошо възпитание или не. От една страна, той беше с тях, но пък, от друга, беше останал с тях, защото искаше бой. Това май си е проява на лошо възпитание, но не чак толкова, колкото при другите.
Изоставените хора почакаха още малко: и болногледачите, и родителите на Джес, и приятелката и семейството на Мартин, докато накрая разбраха, че никой няма да се върне, нито те двамата, нито Джейджей и приятелите му, така че никой не знаеше как да постъпи.
— Това ли беше, как мислите? — попита бащата на Джес. — Искам да кажа… не искам да… не че съм безсърдечен. Знам, че Джес положи много усилия, за да организира тази среща. Само че… Струва ми се, че не остана никой, нали? Вие, Морийн, искате ли да останем? Може ли да направим нещо, да помогнем по някакъв начин! Защото, ако имаше… искам да кажа… според вас, какво се опитваше да постигне Джес? Може би ще успеем да й помогнем in absentia29.
Знаех на какво се бе надявала Джес. Беше се надявала майка й и баща й да дойдат и да оправят нещата, както би трябвало да постъпват майките и бащите. Едно време и аз мечтаех за това, преди много време, още от самото начало, когато за пръв път останах сама с Мати. Струва ми се, че това е мечтата на всички. Поне на тези, на които животът им здраво се е объркал.
Затова казах на бащата на Джес, че според мен тя просто е искала да накара хората да се разбират по-добре и аз лично много съжалявах, че не се бе получило.
— Всичко е заради проклетите обеци — заяви той, затова аз използвах момента и го попитах какви са тези обеци и той ми разказа.
— Те много ли означаваха за нея? — поинтересувах се аз.
— За Джен или за Джес?
— За Джен.
— Не съм сигурен — каза той.
— Бяха любимите й — отвърна госпожа Крайтън. Лицето й бе толкова необичайно. Не спираше да се усмихва, докато говорехме, но изглеждаше така, сякаш този следобед за пръв път беше открила усмивката — лицето й не беше като на хората, които са свикнали да са радостни и засмени. Бръчките й бяха от онези, които се появяват, когато човек се ядосва заради откраднати обеци, а устните й бяха много тънки и напрегнати.
29
In absentia (лат.) — в отсъствие. — Бел.ред.