Дългият път надолу

— Опитвах се сам да разбера, но така и не успях.

— Да — съгласих се аз. — Така е. Много е объркващо.

— Хайде, кажи. Не ни мъчи повече. Стив реши, че всички вие си имате парични проблеми.

— Някои от нас имат. Аз нямам.

Никога не ми се е налагало да се притеснявам заради парите. Получавам инвалидна пенсия, живея в къщата на майка, а и тя ми беше оставила малко пари. А ако не ходите никъде и не правите нищо, животът е евтин.

— Но ти също имаш някакви неприятности — настоя квадратният.

— Да, имаме неприятности — отвърнах аз. — Само че те са от друго естество.

— Така е, за него знам, че си има неприятности — отвърна другият, Стивън. — Онзи от телевизията.

— Да, той наистина си има неприятности — потвърдих аз.

— А ти откъде го познаваш? Не мога да си представя, че ходите по едни и същи нощни клубове.

И им разказах всичко. Нямах намерение. Просто така се получи. След като веднъж започнах, вече нямаше значение какво и колко ще им разкажа. Когато приключих, осъзнах, че не трябваше да казвам и дума, въпреки че те се държаха много мило и ми казаха, че много съжаляват, все такива неща.

— Нали няма да разкажете в дома? — попитах аз.

— Защо да им казваме?

— Защото, ако разберат, че съм имала намерение да изоставя Мати завинаги, може да откажат да го приемат отново. Следващия път, когато се обадя да го гледате, могат да решат, че пак мисля да скоча от някой покрив.

Така че се споразумяхме. Те ми дадоха името на друг такъв център наблизо, частен, който бил по-добър от техния и аз им обещах, че ако реша да свърша със себе си, ще се обадя там.

— Не че нас не ни е грижа — обясни квадратният, Шон. — Не че нашият център не иска да поема грижите за Мати. Просто не искаме всеки път, когато ни се обадиш, да се чудим дали не си в беда.

Не знам защо, но тези думи ме направиха щастлива. Двама мъже, които почти не познавах, ми казаха да не им звъня, ако реша да се самоубия, а аз имах желание да ги прегърна. Не исках хората да ме съжаляват. Исках да ми помогнат, дори ако това означаваше да кажат, че не могат да ми помогнат, дано не ви прозвучи като някой ирландски виц. Странното е, че Джес се опитваше да направи тъкмо това, когато организира тази сбирка. Тя не очакваше аз да постигна каквото и да е и бе поканила двамата болногледачи единствено защото Мати не можеше да мръдне без тях, а само за пет минути те ме накараха да се чувствам по-добре.

Със Стивън и Шон наблюдавахме другите известно време, за да разберем как се справят. При Джейджей беше най-добре, защото все още не бе успял да се скара с приятелите си. Мартин и съпругата му наблюдаваха мълчаливо как дъщерите им рисуваха картина, а Джес и родителите й си крещяха. Това може и да беше добър знак, ако крещяха за каквото трябва, само че от време на време Джес писваше за нещо и то май нямаше нищо общо с помощта. Например: