Дългият път надолу

След като отново се започна с обеците, мама тръгна да пита какво съм била искала. Затова аз веднага й се сопнах и я попитах не е ли чула какво съм казала, а тя продължи да се заяжда като попита кое е трябвало да чуе. Обясних, че става въпрос за речта ми, в която съм казала, че се нуждая от помощ, а тя попита това какво трябвало да означава и какво трябвало те да направят, което вече не са го били направили.

Ами то май и аз не знаех. Хранят ме и ме обличат и ми дават кинти за пиячка и ме образоват и каквото там трябва. Когато говоря с тях, слушат. Просто си мислех, че като им кажа, че трябва да ми помогнат, ще ми помогнат. Дори не си бях давала сметка, че аз не мога да кажа нищо, че те не могат да кажат нищо, че не могат да направят нищо.

Така че моментът, в който мама ме попита с какво могат да помогнат, ми се стори същият, като момента, в който оня тип скочи от покрива. Искам да кажа, че не беше нито толкова ужасно, нито толкова страшно, никой не беше умрял, бяхме вътре и така нататък. Нали знаете, обаче, как кътате разни работи някъде дълбоко в главата си и си ги пазите за черни дни? Например си казвате, че ако един ден повече не издържате, ще скочите. Един ден, когато стане страшна прецаквация, тогава ще зарежа всичко и ще помоля мама и тати да ми платят гаранцията. Както и да е, запасите за въображаемия черен ден ги нямаше, а най-смешното беше, че никога не бях имала такива запаси.

Затова и направих така, както обикновено правя в подобни моменти. Казах на мама да ходи да се гръмне, казах и на баща ми да ходи да се гръмне и се разкарах, въпреки че трябваше да поговоря с приятелите и роднините на някой друг. Когато стигнах най-горе на стълбите, се почувствах като пълна глупачка, само че бе прекалено късно да се върна, затова продължих навън, излязох на Ъпър Стрийт, спуснах се в метрото и се качих на първия влак, който мина. Никой не тръгна след мен.