Дългият път надолу

— С Морийн са синът й Мати и две момчета, които работят в дома за инвалиди. Та каква е идеята ми. Ще си поговорим известно време с нашите хора, ще наваксаме пропуснатото. След това ще се разменим и ще поговорим с хората на някой друг. Така че ще се получи нещо като кръстоска между американския вариант и родителско-учителска среща, когато приятели и роднини седят в някой ъгъл и чакат учителите да поговорят с тях.

— Защо? — попитах аз. — Защо е необходимо това?

— Не знам. Просто така. За да се посмеем. А и ще научим някои неща, нали? Разни работи един за друг. И за нас самите.

Тя пак започна с нейните идеи за хепиенд. Истина е, че бях научил някои неща за другите, но нищо, което можеше да ми бъде от полза. Можех да кажа на Ед името на бандата, в която е свирил, на семейство Крайтън можех да кажа името на изчезналата им дъщеря; в същото време ми се струваше, че за тях това едва ли ще бъде от полза, едва ли ще ги дари с покой.

Както и да е, какво може да научи човек освен разни разписания и името на министър-председателя на Испания. Аз лично се научих да не спя с петнайсетгодишни, но това го бях научил отдавна — десетилетия, преди да преспя с петнайсетгодишната. Проблемът беше в това, че тя ми каза, че била на шестнайсет. Така че бях ли се бях научил да не спя нито с шестнайсетгодишни, нито с привлекателни млади жени? Не. А и всички, които бях интервюирал, ми казваха, че като са направили това или онова — докато са се възстановявали от рак, докато са изкачвали някой връх, докато са изпълнявали ролята на някой сериен убиец във филм — са научили нещо за самите себе си. В онези моменти кимах и се усмихвах замислен, докато чаках да ги закова с някой въпрос: „Какво научихте от болестта рак? Че не ви е приятно да сте болен? Че не искате да умрете? Че от перуката, която носите, главата ви сърби? Хайде, кажете по-точно.“ Предполагам, че това е нещо, което те си казват, за да се убедят, че преживяното е нещо ценно, а не пълна загуба на време.

През последните няколко месеца бях в затвора, загубих и последната частица самоуважение, която притежавах, отчуждих се от децата си и обмислях напълно сериозно възможността да се самоубия. Искам да кажа, че всичко това бе психологическият еквивалент на рака, нали? А това е нещо много по-значително, отколкото да изиграеш роля в някой филм. Как тогава стана така, че не научих абсолютно нищо? А какво се предполагаше, че трябва да науча? Да, истина е, че открих, че съм силно привързан към самоуважението си и искрено съжалявам, че вече го няма. Освен това открих, че затворът и бедността изобщо не са за мен. Знаете ли, можех да ви го кажа още преди това. Наречете ме досаден и банален, но предполагам, че хората могат да научат повече за себе си и без да се разболеят от рак. Ще имат и много повече време, и много повече енергия.