Дългият път надолу
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дългият път надолу». Краткое содержание книги:
— Тя се е върнала, за да си ги вземе — обадих се аз. Не знам защо го казах, дори не знаех дали е истина или не. Само че тогава това ми се сториха правилните думи. Стори ми се, че това е самата истина.
— Кой? — попита тя. Лицето й вече бе различно. Очевидно се насилваше да се представи по начин, който не бе естествен, защото изведнъж ми се стори отчаяно зажадняла да чуе каквото имах да й кажа. А и май не беше свикнала да се вслушва внимателно в това, което другите говореха. Имах желание да накарам лицето й да добие нов израз и донякъде това бе причината, поради която продължих. Все едно че ми бяха поверили косачка, с която да прокарам пътеки през избуялата трева.
— Джен. След като толкова много е обичала обеците, най-вероятно се е върнала, за да си ги вземе. Нали ги знаете какви са момичетата на тази възраст.
— Господи — промълви госпожа Крайтън. — Дори не бях помисляла за това.
— И аз не бях. Само че… това е напълно разумно. Защото… ти помниш ли, Марк? Тогава изчезнаха още няколко неща. И парите изчезнаха.
За парите не бях толкова сигурна. За тях може би имаше друго обяснение.
— Тогава ти казах, че липсват някои от книгите, помниш ли? А тях Джес със сигурност не ги е взела.
И двамата се засмяха, сякаш бяха обикнали Джес повече, сякаш се радваха, че тя предпочита да скочи от някоя сграда, вместо да прочете книга.
Разбирах защо това означава толкова много за тях, идеята, че Джен се е върнала в къщата за обеците. Това означаваше, че е избягала или в Тексас; или в Шотландия, или в Нотинг Хил Гейт, а не е била нито убита, нито пък се е самоубила. Това им даваше възможност да си мислят къде би могла да бъде, да си представят новия й живот. Щяха да се чудят дали няма бебе, което никога не са виждали и никога няма да видят, дали не си е намерила работа, за която те така и няма да разберат. Това означаваше, че ще могат да продължат да живеят като обикновени родители. Та нали и аз правех същото, когато купувах постерите на Мати, компактдисковете му — постъпвах като една обикновена майка, поне за момент.
Ако човек иска, можеше да съкруши мечтите им за секунда, да открие значителни пропуски в предположението ми, защото какво означаваше всичко това? Може би Джен се бе върнала, защото е искала на всяка цена да умре с тези обеци. Може би никога не се е връщала. Да не говорим, че нея все още я нямаше, независимо дали се е връщала за пет минути, или изобщо не се бе връщала. Да, знам, че вие имате нужда от тази надежда, която ще ви крепи. Може и да ви прозвучи странно, като знаете защо се бяхме събрали в това кафене. Истината е, че засега аз се държах, дори да се наложеше отново да се кача на покрива на „Топърс“, за да скоча. Понякога просто се налага да поразтърсиш и разместиш нещата. Така че предпочиташ да си мислиш, че някой е отмъкнал скришом собствените си обеци, за да може светът ти да изглежда отново хубаво място.
Това важеше за господин и госпожа Крайтън, не за Джес. Джес нямаше никаква представа за моята теория, свързана с обеците, а Джес бе тази, която имаше нужда светът й да стане различен. Тя бе тази, която се озова на покрива с мен. Господин и госпожа Крайтън си имаха всеки своята работа, приятели и каквото там е необходимо, така че на тях не има трябваше да си измислят разни теории за обеците. Подобни истории просто не им влияеха.
Можете и така да представите нещата, само че няма да бъде вярно. Те определено имаха нужда от подобна история — личеше по израженията им. Познавам един-единствен човек на този свят, който няма нужда от измислени истории, които да го крепят, и това е Мати. (А може би дори и той има нужда. Представа нямам какво става в главата му. Не спирам да му говоря, поне така ме съветват, затова го правя, кой знае, може пък да има полза от някои неща, които му казвам.) Има и други начини да умреш, без да се самоубиеш. Можеш да оставиш части от теб да умрат. Майката на Джес бе оставила лицето си да умре, а днес го видях как оживява отново.
Джес
Първият влак пътуваше на юг и аз слязох на Ландън Бридж и тръгнах да се поразходя. Ако сте ме видели подпряна на стената, загледана във водата, бихте си казали, че съм се замислила, но истината е, че не мислех. Всъщност в главата ми имаше думи, но само защото в главата ти се мотаят думи, не значи, че мислиш, както когато джобовете ти са пълни с дребни монети, не означава, че си богат. Думите, които се блъскаха в главата ми, бяха „гнус“, „копеле“, „гаднярка“, „мамка му“, „да им го начукам“, „чекиджия“ и се вихреха доста бързо, толкова бързо, че не можех дори да ги подредя в изречения. А това не са мисли, нали?