Часовникът на Пандора
- Автор: Нанс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Часовникът на Пандора». Краткое содержание книги:
— Не ви вярвам, Сандърс. Не ви знам какъв сте, що сте, но пък знам много добре какво значи заблуда на противника. Виетнамците много си падаха по тия номера по време на войната. Обаждаха ни се по радиото, представяха се за наши хора и се опитваха да ни преметнат. Май и вие ни кроите някоя подобна гнусотийка!
— Капитане, моля ви! Не сте прав! — простена Ръсти.
— Край на театъра — отсече Холанд. — Прекъсвам.
— Не! Недейте! Запишете поне телефона ми или оставете линията отворена, моля ви!
— Зарежи тая работа, моето момче. Не ти се отваря парашутът. Предай много поздрави на господарите си и им кажи, че са сбъркали адреса!
Холанд изключи телефона.
На борда на „Гълфстрийм“
От дългите години, прекарани в съветските Военновъздушни сили, Юри Стеблинко знаеше колко опасно е да използваш твърде рано радарния прицел. Вражеският пилот веднага долавя промяната на сигналите в слушалките си, предизвикана от защитния радар на самолета, и може да избегне удара, ако реагира своевременно.
Нито пътническите „Боинг 747“, нито обикновените „Гълфстрийм IV“ притежават такива сложни съоръжения, но самолетът на принца бе оборудван по последна дума на техниката. Преди пет минути Юри насочи радара към „Куантъм“-66, уверен, че пилотът на боинга няма да го усети.
Ала нещо не беше наред. Първо изключиха транспондера си, после изведнъж завиха надясно. Юри тъкмо се приготви да ги последва, когато неочаквано направиха ляв завой и отново поеха редовния си курс.
Транспондерът им обаче остана изключен.
Какво става там, по дяволите?
„Куантъм“-66 се приближаваше — само след двайсетина километра щеше да попадне в заложения капан.
Юри въздъхна с облекчение, провери за сетен път дали е изключил светлините на гълфстрийма и си преговори процедурата. Щом се озоват точно под него, ще се спусне плавно, докато остане десетина километра зад тях. Ще придвижи левия ракетоносач навън, ще зареди двете ракети и ще ги насочи към левия вътрешен двигател на боинга. Всяка ракета съдържаше бойна глава от четири килограма, предостатъчно, за да взриви двигателя и да разруши цялото крило. Ако все пак не уцели, ще изстреля втората ракета към десния вътрешен двигател и сбогом, прощавай, боингче.
Юри нагласи силата на звука и се заслуша. По шума разбра, че инфрачервените очи в ракетите се заозъртаха за топлинен източник в близост — сензорите търсеха да прихванат целта.
Навремето, през 1985 г., две ракети свършиха работа и унищожиха корейския боинг. Вярно че бойните им глави бяха от по дванайсет килограма, но и по-малките, с които разполагаше в момента, щяха да се справят със задачата при условие, че изстрелът е точен.
Той измърмори под носа си благодарности към шейха, че не е поръчал от по-малките руски или американски ракети „Атол“ или „Ейм-9“. С тях не можеш да свалиш „Боинг 747“, освен ако не улучиш право в кабината и не убиеш пилотите.
С лявата ръка придържаше управлението, а дясната му бе на ръчките за газ. Палците и на двете му ръце бяха на бутоните за изключване на автоматиката. Вече виждаше боинга през прозореца. Сребърната му обшивка блестеше в лунната нощ, а светлините на крилете и опашката трептяха като свещички и очертаваха пътя му в небето. Само пилотската кабина беше тъмна.
Най-сетне настъпи очакваният момент — „Куантъм“-66 премина на около две хиляди метра под гълфстрийма, Юри изключи автоматиката и бързо наклони самолета, въвеждайки го в стегнат десен завой. Отпусна носа му надолу и увеличи режима на двигателите. За две минути щеше да достигне необходимата позиция, за да премине в равномерен полет и да изстреля ракетите.
Доволна усмивка се разля на лицето му. Беше участвал в толкова по-трудни въздушни сражения, че предстоящото му се струваше направо играчка.
Джеймс Холанд бе изгасил почти всички светлини в кабината, за да вижда по-добре небето пред себе си. Ако някой му готвеше атака, също щеше да пътува без светлини, за да не се забележат. По-добре да е нащрек, ако и да не вярва на безумните теории на онзи Сандърс.
— Нищо съмнително не виждам наоколо — обяви той.
Дик Роб също се взираше навън с широко отворени очи. Рейчъл седеше на малкото столче в напрегнато очакване.
Телефонът в ръцете й иззвъня. Тя погледна към Холанд, очаквайки, че ще й даде знак да не отговаря, но той се пресегна и взе слушалката от скута й.
— Къде ви е прословутият нападател, мистър Сандърс? — запита язвително, след като чу познатия глас. — Току-що минахме през фаталната точка, а никой не благоволи да ни обърне внимание! — Пльосна слушалката на коляното си.