Половин война

Скара имаше чувството, че издигаха пясъчни диги, за да спрат прилива. Първата вълна ще спреш с лекота. Дори първите десет. Но накрая приливът винаги надделява.

Стомахът ѝ се обърна и гърлото ѝ се напълни с горчилка, но тя устоя и не повърна. Свали крака от постелята, сграбчи глава в шепи и изръмжа продължително.

Та тя е кралица. Кръвта ѝ струва повече от злато. Трябва да скрие страха и покаже, че има остър ум. Не може да държи меч, затова трябва да води останалата част от войната както може, при това по-добре от Йълинг. По-добре и от отец Ярви и майка Скаер. Сега на нея разчитаха хора. Хора, оставили живота и бъдещето си в нейни ръце. Беше хваната в обсада от надеждите, нуждите и очакванията както на живите, така и на мъртвите. Имаше чувството, че се провира в лабиринт от тръни и шипове. Дузини мнения и препоръки я чакаха да ги вземе под внимание, стотици уроци искаха да бъдат научени, хиляди порядъчни неща чакаха да бъдат свършени, а за хиляди други, неподобаващи на кралица, дори не трябваше да си помисля…

Погледът ѝ се плъзна към вратата. От другата ѝ страна спеше Рейт. Или лежеше буден.

Не знаеше какво изпитва към него. Но знаеше, че не беше изпитвала такова нещо към никой друг. Спомни си ледения шок, който я обзе, когато го помисли за мъртъв. И горещата вълна на облекчение, която я обля, когато го видя да се връща жив. Искрите, които прескачаха, когато се срещаха очите им. Силата, която изпитваше, когато той беше до нея. Главата ѝ казваше, че той не е за нея, че в никакъв случай не е за нея, по никакъв начин.

Но всичко останало по тялото ѝ казваше обратното.

Тя стана от леглото. Сърцето ѝ биеше лудо, докато босите ѝ крака шляпаха по студения камък на пода към вратата. Хвърли тревожен поглед към стаичката, в която спеше робинята ѝ. Тя ще има достатъчно ум в главата, да не се бърка в работите на господарката си.

Ръката ѝ застина на педя разстояние от дръжката. Върховете на пръстите я засърбяха.

Брат му е мъртъв. Каза си, че той се нуждае от нея сега, но знаеше, че тя е тази, която се нуждаеше от него. Нуждаеше се да забрави дълга си. Към страната си. Към народа ѝ. Имаше нужда на направи нещо само за себе си. Трябваше да узнае какво е усещането от това да бъде целувана, прегръщана, желана от някой, когото е избрала сама. Преди да е прекалено късно.

Майка Кайър щеше да ѝ оскубе косата, ако я беше хванала само да мисли за такива неща. Но майка Кайър мина през Последната врата. Сега, през нощта, с дращеща по крепостните стени Смърт, благоприличието не ѝ се струваше така важно.

Прехапала устни, Скара плъзна резето с треперещи от вълнение пръсти.

Бавно, много внимателно, тя открехна вратата.