Половин война

Рейт преглътна тежко:

— Не. Тези ще болят повече.

— Не се тревожи за мен, кралице моя. — Горм приближи с наперена походка, пъхнал палци в широкия си колан, както винаги убеден, че всичко се върти около него. Крале, какво да ги правиш. Огромното им самомнение ги издигаше до това, което бяха и същевременно им костваше падението. — Майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката — занарежда той така изтърканата история. — Предречено е, че не се е родил още на този свят мъжът, който ще ме убие.

Скара повдигна учудено вежда:

— А какво ще кажеш за огромна камара земя, която може да се срине на главата ти?

— О, баща Земя ме е създал прекалено голям, че да се побера в малката дупка на Йълинг. Други ще пълзят в недрата на земята, аз ще пазя отвън. Но човек трябва да се радва на рисковете.

Скара не даваше вид на доволна от тях, по-скоро изглеждаше готова да повърне.

— Защо? — попита тя.

— Без Смърт войната би била такова скучно занимание. — Горм свали тежката верига от врата си и я подаде на Скара. — Ще ми окажеш ли честа да я пазиш до завръщането ми? Не искам дрънченето ѝ да достигне до ушите на Смърт.

Докато собственикът ѝ се отдалечаваше, Скара се вторачи в преметнатата през ръцете ѝ верига от топки от дръжките на мечове. Златото, среброто и скъпоценните камъни сияеха със светлината на факлите.

— Всяка една от тези е мъртъв воин, значи — промърмори тя, пребледняла, все едно гледаше лицата им, а не просто парчета от оръжията им. — Дузини мъртви воини.

— Без да броим онези, които са имали други оръжия вместо мечове. И онези, които не са имали никакви.

Някога Рейт поглеждаше тази верига и гърдите му се изпълваха с гордост, че служи на воина, на когото принадлежи. Мечтаеше дори един ден да изкове своя верига. Замисли се, колко ли дълга би била сега веригата му, ако беше започнал да я събира и от мисълта му се догади.

— Не съм избирала това — каза Скара.

Богове, колко красива беше. Сякаш от нея струеше светлина и колкото по-тъмно ставаше, толкова по-ярко сияеше тя. Рейт се замисли, при това не за пръв път, какво ли щеше да е, ако двамата с нея не бяха хората, които са, ако се бяха срещнали на друго място, в друго време. Ако тя не беше кралица, а той убиец. Но човек не избира такива неща, човек е каквото е.

— Кой би го избрал? — изграчи Рейт.

— Време е. — Горм отхапа няколко трохи от последния комат и го подаде на друг, преди да промуши огромното си телосложение през тясната врата.

Преди да го последват, мъжете един по един отхапаха от хляба, със сигурност тревожни от мисълта, дали наистина това нямаше да е последната хапка, която слагаха в уста. Рейт застана най-отзад на колоната, отхапа огромна хапка, смачка в юмрук остатъка от хляба и го хвърли през рамо — дар за децата на майка Война, враните. Не вярваше в късмета, но знаеше, че тази вечер щяха да имат нужда от всичкия късмет на света.

Тръгна по тъмния, кънтящ от ехото на тежкото дишане на мъжете, тунел под елфическата стена. Беше същият, по който бяха влезли в крепостта само преди няколко седмици. Тогава Рейт препуска по него с изгарящи от опиянение гърди, никакъв страх, никакво колебание. Синия Дженър стоеше до дебелата една педя врата, пропускаше мъжете покрай себе си и ги пляскаше по гърбовете на излизане.