Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Беше дошла в салона само преди петнайсет минути и не беше успяла да изсъхне; затова и не й се тръгваше. Разпоредителят се приближаваше.
Тесният лъч на фенерчето подскачаше с всяка негова крачка.
Сюзан се измъкна от мястото си и тръгна по пътеката на централната част. Взираше се в мрака и се опитваше да види лицето на разпоредителя.
Той беше на дванайсетина метра от нея и идваше бавно, без да се вижда зад лъча на фенерчето. На фона на екрана се забелязваше само силуетът му. Дъдли Мур каза нещо смешно. Публиката се засмя. Сюзан се разтрепери.
Джон Гилгуд каза нещо смешно, а Лайза Минели му отговори с друга смешка; публиката отново се засмя.
„Ако съм била програмирана да открадна понтиака мислеше си Сюзан, — да отида в полицейското управление и в къщата на Шипстатови, тогава навярно са ме програмирали и да дойда тук вместо да отида по-нагоре в кафенето «Пленти Гуд» или някъде другаде.“
Разпоредителят вече беше на не повече от десет метра. Тя направи три крачки назад, към изхода за фоайето. Пресегна се и хвана дръжката.
Разпоредителят вдигна фенерчето и престана да осветява пода пред себе си, сега го насочи право в лицето й.
Лъчът не беше много силен, но успя да я заслепи, защото вече бе привикнала към тъмнината.
„Един от тях е — помисли си тя. — Един от мъртъвците.“
Навярно Куйнс, защото той още не се е появявал тази вечер!
Или пък Джери Стийн, с отделящото се от костите му лице, облечен в спретнатата разпоредителска униформа, който идваше да й каже здрасти, да я помоли за една целувка.
В това няма нищо свръхестествено, опитваше се да се убеди тя, като отчаяно се мъчеше да не се поддава на паниката.
Може би беше Джери, със сиво лице, зелени торбички около очите, кафяво-черни мехури от разложението, стърчащи от ноздрите му. Може би беше Джери, дошъл да я прегърне, да я вземе в ръцете си. Може би щеше да доближи лице до нейното, да постави устни върху нейните, да пъхне студения си, лигав език в устата й, да я целуне като противен израз на гробовната си страст.
Известно време за тебе това ще е адът.
Сюзан отвори вратата и затича през фоайето по мекия мокет, през входната врата, като не смееше да се обърне назад. Зави надясно покрай ъгъла на сградата, излезе на паркинга и се запъти към тъмната алея. Пое дълбоко влажния въздух и се почувства, като че ли диша мокър памук.
След секунди дрехите й станаха отново мокри, сякаш изобщо не бе влизала в киното.
Усети остра болка в краката си, но реши да не й обръща внимание. Каза си, че ако се наложи, може да тича и цяла нощ.
Знаеше обаче, че се заблуждава. Изчерпваше бързо малкото сили, които бе успяла да натрупа през последните пет дена. Чувстваше се изтощена. Почти напълно.
Сервизът „Арко“ беше затворен за нощта. Дъждът обливаше колонките за бензин, тропаше по големите витрини, барабанеше по металните врати на гаражите.
В сенките до гаража имаше телефонен автомат. Тя влезе в будката, но не затвори вратата след себе си, защото така би се включило осветлението.
Беше развалила един долар на автомата в една обществена пералня, където се използваха само монети. Пусна пет цента и се свърза с централата.
Вече трепереше цялата, беше нещастна и изтощена от студа.
— Централата.
— Ало, централа, бих искала да ми наберете един междуградски номер за сметка на моя домашен телефон.
— С кой номер искате да се свържете, моля?
Сюзан й даде телефона на Сам Уокър в Нюпорт Бийч. Беше излизала с него повече от година и отношението му към връзката им беше по-сериозно от нейното. Бяха се разделили доста мъчително миналата пролет, но продължаваха да са приятели; от време на време разговаряха по телефона, а понякога и се срещаха в любимите на двама им ресторанти и тогава вечеряха заедно, защото не бяха напълно отчуждени един от друг.
Крайно усамотеният й начин на живот, при който разчиташе единствено на себе си и правеше всичко сама, навярно беше причината да няма близки приятелки, към които да се обърне за помощ. Нямаше по-близък човек от Сам, а и него не беше виждала почти пет седмици преди да замине на почивка в Орегон.
— На кой номер искате да се запише сметката за разговора? — попита телефонистката.
Сюзан й каза номера на домашния си телефон в Нюпорт Бийч.
След като бе избягала от кино „Главна улица“, бе решила, че не би могла да избяга от Уилоуок, ако не й помогне някой отвън. Не беше сигурна дали ще успее да убеди Сам, че е в опасност и че на уилоуокската полиция не може да се вярва. Макар и да знаеше, че тя не взема опиати, нито пие прекалено, той би се зачудил дали е на себе си. А тя не би могла да му разкаже цялата история, дори и по-голямата й част — тогава той определено би си помислил, че тя страда от някакво психическо разстройство. Трябваше да му се каже само най-необходимото, което да го накара да й се притече на помощ или да успее да го убеди да й изпрати ФБР, което да направи нещо за нея.