Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Не виждаше какво друго й остава да направи. Нямаше нито къде другаде да отиде, нито към кого да се обърне освен към случайно избрани непознати хора от непознатите къщи в чуждите, окъпани от дъжда улици.
Лампата в коридора светна.
Сюзан се усмихна и се опита да си придаде спокойно изражение. Съзнаваше, че видът й е ужасен — подгизнала, със сплъстена от дъжда и вятъра коса, с изпито лице и уплашени очи. Страхуваше се да не изглежда толкова зле, че хората да не пожелаят дори да й отворят вратата. Измъчената усмивка не беше достатъчна, за да я накара да заприлича на добрата фея от приказките, но това беше всичко, което можеше да предложи.
За щастие вратата се отвори и отвътре надникна учудено примигваща жена. Беше на четиридесет и няколко години, брюнетка с ангелско личице и рошава коса. Не я изчака да се представи, а започна направо:
— Божичко, къде сте тръгнали в такова време, и то без чадър или мушама. Станало ли е нещо?
— Стана една авария — измънка Сюзан. — Аз…
— Неприятности с колата ли? — попита брюнетката, но не изчака отговора. Беше напориста и пряма жена и изглежда беше имала нужда от човек, на когото да започне да говори. — Боже, тези коли, ако се развалят, винаги ще е в такова време. Никога няма да се случи в някой слънчев юнски ден. Винаги нощем и винаги, когато има буря. И никога, когато можеш да си намериш техник или имаш дребни пари за телефона. Ще ме попитате дали може да се обадите по телефона. Нали? Е, разбира се, разбира се. Влезте вътре на топло и се обадете на когото искате. Мисля, че и едно кафе ще ви дойде добре. Както ви гледам, трябва да изпиете нещо горещо, ако не смятате да хванете пневмония. — Тогава направи място на Сюзан да влезе.
Стресната от щедро предложеното гостоприемство и от непрекъснатото бърборене на домакинята, тя заекна:
— Ами… ммм… аз съм вир-вода.
— Голяма работа. Мокетът ни е тъмен — няма как да не е — заради децата; представяте ли си на какво би станал бял мокет — и е от синтетични влакна, така че не може да се изцапа, колкото и да се мъчат пакостниците. Освен това от вас се стича само дъждовна вода, а не сос от спагети или шоколадов крем. От малко дъжд нищо няма да му стане. Влизайте, влизайте.
Сюзан влезе, а жената затвори вратата.
Озоваха се в приятно вестибюлче. Цветята върху тапетите според Сюзан бяха прекалено пъстри, но не изглеждаха зле. До едната стена имаше масичка под огледало в медна рамка, а върху нея бе подреден букет от сухи цветя.
В съседната стая беше пуснат телевизор. Даваха някакъв полицейски филм — крясъци, изстрели и откъслечна музика.
— Казвам се Енид — представи се брюнетката. — Енид Шипстат.
— Аз съм Сюзан Торнтън.
— Вижте какво, Сюзан, винаги трябва да си носите чадър в колата дори когато не ви се струва, че ще вали — просто, за да не ви се случи нещо такова. Чадър, фенерче и аптечка. Ед — той е мъжлето ми — носи и малка помпа в багажника, от ония, електрическите, дето се включват в контакта на запалката, така че, ако ти спадне гумата заради някоя малка дупчица, да си я напомпаш и да стигнеш до сервиза. Така няма да ти се наложи да си я сменяш сам по пътя, когато времето е лошо или има дори такава буря. Но, Боже Господи, сега ли е времето да говорим за тия неща? Какво ли ми става? Седнала съм да ви дават съвети, за които никой не ме е питал, а вие цялата треперите от студ. Понякога си мисля, че устата ми не е свързана с мозъка. Елате в кухнята отзад. Тя е най-топлата стая на къщата, а и ще мога да ви сложа кафето. Имаме телефон и в кухнята.
Сюзан реши да изчака кафето преди да обясни, че неприятностите й не са свързани с повреда на колата. Последва Енид Шипстат по тясното коридорче, осветено единствено от фоайето и от синкавите отблясъци на телевизора от хола вдясно.
Когато минаваха покрай вратата на хола, тя едва не спря и не ахна от учудване. Беше, общо взето, нормален американски хол, в който централно място заема телевизорът, както в повечето американски холове, но този беше претрупан със столове и канапета… и с деца. Дванайсетина деца бяха обкръжили телевизора, седяха на мебелите или на пода, и съсредоточено наблюдаваха екрана, който, ако се изключи малката лампичка, осигуряваше единствената светлина в помещението. Дванайсет глави се извърнаха, като че ли бяха отделни части на общ организъм, и дванайсет детски лица погледнаха безизразно към нея за миг с блеснали от отразената телевизионна светлина очи, после се обърнаха отново към екрана, защото вниманието им се привлече от пистолетна канонада и вой на полицейска сирена. Имаше нещо зловещо в отнесеното им мълчание.
— Ние купуваме само „Хилс Бръдърс“ — съобщи домакинята, докато водеше Сюзан по коридора към кухнята. — Ед не признава други марки кафе. На мене ми харесва и „Фолгърс“, но той не го намира за толкова ароматично като „Хилс Бръдърс“, а и просто не може да понася оная госпожа Олсън от телевизионните реклами. Казва, че му напомняла за някакъв гаден някогашен негов учител.