Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Знаеше, че Харч и останалите рано или късно щяха да дойдат за нея, но дотогава просто й се искаше да приседне някъде на топло. Бе загубила всяка надежда за бягство.
Топло би трябвало да е в черквата. Там поне би било сухо, а и не би я духал студеният вятър. Ако черквата беше истинска, разбира се. Ако не беше само фасада като фалшивите декори на холивудските уестърни.
Така или иначе в черквата светеше. Може би това беше добър признак; може би имаше и някакво отопление.
Изкачи се по дванайсетината тухлени стъпала до тежките, ръчно резбовани букови врати с надежда, че няма да са заключени.
Черковните врати би трябвало да са винаги отворени, по двайсет и четири часа в денонощието, така че човек да може да влезе и да се помоли, да получи утеха всеки път, когато му е нужно да избяга от житейските несгоди. Така би трябвало да бъде, но можеш ли изобщо да бъдеш сигурен за каквото и да е в добрия стар Уилоуок, Орегон?
Достигна входа. Вратите бяха четири, два двойни комплекта. Опита най-дясната. Беше отключена. Поне нещо в Уилоуок беше както трябва. Като дръпна вратата и се готвеше да влезе, дочу шум от мотора на кола по улицата зад гърба си. Гумите съскаха по мократа настилка. Изскърцаха спирачки. Обърна се и погледна надолу.
До тротоара пред черквата беше спряла една линейка. На едната й страна имаше надпис — УИЛОУОКСКА ОБЩИНСКА БОЛНИЦА.
— Такова кретенско нещо изобщо няма — си каза Сюзан учудена, че все още е способна да се разгневи въпреки цялото си отчаяние и потиснатост.
Джеликоу и Паркър излязоха от линейката и вдигнаха очи към нея. Вече не бяха в униформите на местни полицаи. Носеха бели дъждобрани и бели шапки за дъжд, черни ботуши. Отново играеха ролята на санитари от болницата.
Тя нямаше намерение да бяга от тях. А и не можеше. Силите и волята я бяха изоставили, бе изчерпана.
От друга страна, нямаше намерение да слиза по стъпалата и да им се предостави. Трябваше да се качат, да я вземат и да я отведат в линейката.
Междувременно щеше да влезе вътре на топло, да навлезе в черквата, доколкото я държат краката, така че двамата да трябва да я носят повече, когато я пренасят до линейката. Беше слаба и навярно безсмислена форма на протест. Много трогателна. Но в момента бе способна да им окаже само пасивна съпротива.
В черквата наистина беше топло. Чудесно, Тя прекоси вестибюла. Влезе в основната зала. Тръгна по централния кораб. Към олтара.
Беше красива черква. С много дървени, мраморни и медни орнаменти. Сигурно ще е прекрасна през деня, когато светлината прониква през стъклописите и огрява всичко в светли отсенки.
Чу как преследвачите й влизат в черквата след нея.
Изтръпналите й крака я отведоха чак до най-предната черковна пейка, но тя знаеше, че ще се огънат под нея, ако направи и още една стъпка.
— Хей, курво — повика я Джеликоу от задната част на черквата.
Реши да не се обръща с лице към тях, да не им позволява да разберат колко се страхува.
Седна на най-предната добре полирана пейка.
— Ало, кучко.
Сюзан продължаваше да гледа напред към големия меден кръст зад олтара. Съжаляваше, че не е религиозна, че разпятието не може да я утеши.
В предната част на черквата, вляво от олтара, вратата към ризницата се отвори. Оттам излязоха двама души. Ърнест Харч. Ранди Лий Куинс.
Степента, до която бяха стигнали при манипулациите си с нея, вече пролича. Бягството й не е било нейно хрумване. Било е тяхна идея, част от техния план. Бяха я дразнили, както понякога котката си играе със заклещената мишка — оставяха я да мисли, че пътят към спасението е възможен, позволяваха й да се измъкне за малко, да направи няколко стъпки, после отново грубо я сграбчваха. Амулетът не е бил изпуснат случайно в тоалетната. Бил е оставен там нарочно, за да я тласне към ново бягство, така че котките да се насладят на забавлението си.
Всъщност никога не бе имала истинска възможност. Харч и Куинс се спуснаха по стъпалата пред олтара и преминаха към мястото за причастие.
Джеликоу и Паркър се появиха в кораба от нейната страна. И двамата се хилеха.
Тя бе немощна. Не можеше дори да вдигне ръка, за да се защити, камо ли да ги удари.
— На тебе цялата работа достави ли ти същото удоволствие, което изпитахме ние? — попита я Карл Джеликоу.
Паркър се изсмя.
Сюзан не отвърна нищо. Гледаше право пред себе си. Харч и Куинс отвориха вратичката на мястото за причастие, излязоха и тръгнаха към първата пейка, към Сюзан. Гледаха я отгоре надолу и се усмихваха. Всички се усмихваха.