Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Изключваше и лудостта. Може би наистина бе луда, но при това положение не би могла да предприеме съвършено нищо и следователно нямаше смисъл дори да го допуска. И така, оставаше й единствено теорията за заговора. А и това не беше кой знае каква теория. Нямаше ни най-малката представа кой, как и защо.
Докато си блъскаше главата над тези три основни въпроса, за малко я прекъсна вълната смях, която премина през салона. Макар че бе дошла като реакция на определено смешна сцена в „Артър“, тоест беше съвсем на място, в смеха имаше нещо, което й прозвуча подчертано странно.
Разбира се, силата на смеха показваше, че в салона има доста зрители, поне стотина, дори и повече, а това явно бе изненада, като се имат предвид самотните две коли на паркинга. Но не това бе странното. Нещо друго. Нещо в самото звучене.
Смехът утихна и тя отново се замисли за плановете си за бягство.
В кой момент нещата бяха тръгнали наопаки? Веднага след като бе напуснала болницата — или по-скоро след като бе напуснала „Майлстоун“, — тогава бе започнало всичко. Ключовете в понтиака. Прекалено удобно. Което предполагаше убеденост от тяхна страна, че ще се опита да избяга, че всъщност бяха искали тя да опита. Понтиакът е бил оставен там специално заради нея.
Но защо са смятали, че ще й дойде наум да потърси ключовете в колата? И как биха могли да са така сигурни, че ще се отбие в полицейското управление?
Откъде биха могли да знаят, че ще позвъни в дома на Шипстатови за помощ? В Уилоуок имаше стотици други къщи, други хора, към които би могла да се обърне. Защо двойникът на Харч я бе чакал така уверено у Шипстатови? Знаеше кой е най-правдоподобният отговор на собствените си въпроси, но не искаше да повярва в него. Не искаше дори да мисли за това. Може би винаги са знаели каква ще бъде следващата й стъпка, защото са я програмирали по този начин. Възможно е да са имплантирали някои основни указания в подсъзнанието й още докато е била в кома. Така би могло да се обясни защо никога не тръгваха сериозно подир нея, когато им бягаше — просто знаеха, че ще попадне в ръцете им по-късно, на предварително избрано място.
Може би у нея изобщо нямаше собствена воля. От това предположение й стана зле на стомаха…, а също и на душата.
Кои бяха тези тайни манипулатори, които разполагаха с такава божествена сила над нея?
Мислите й се прекъснаха от нова вълна силен смях, която премина през салона, и този път тя осъзна какво е странното в звука. Беше смях на младежи — по-висок от смеха на обикновената публика, по-бърз, по-непосредствен и по-пронизителен от смеха на възрастните.
Очите й бяха посвикнали с мрака в салона, затова вдигна глава и се огледа. Имаше поне двеста зрители. Не, по-скоро триста. Изглежда, всички, които Сюзан можеше да различи покрай себе си, бяха деца. Но не съвсем малки. Тийнейджъри. Между тринайсет- и осемнайсетгодишни, нещо такова. От гимназията и първите курсове на колежите. Доколкото можеше да прецени, тя беше единственият възрастен в салона.
Защо триста деца бяха излезли сред силната буря, за да гледат филм, който се върти вече от шест месеца? И какви са тези безотговорни родители, които са подложили децата си на риска да хванат пневмония или, още по-лошо, на поразяване от гръмотевица само за да отидат на кино?
Сети се за дванайсетте деца в къщата на Шипстатови, за блестящите им в синьо от отражението на телевизионния екран очи.
В Уилоуок, изглежда, имаше повече деца, отколкото човек би могъл да очаква в такова градче.
И какво, по дяволите, беше общото между тези деца и собственото й положение?
Имаше нещо. Съществуваше някаква връзка, но тя не можеше още да си обясни каква е.
Докато си блъскаше главата върху странностите в поведението на уилоуокската младеж, видя, че вратата вляво от екрана се отваря. От стаята зад вратата струеше бледа синя светлина. Оттам в залата влезе висок човек, като затвори вратата зад гърба си. Той запали електрическото си фенерче с тънък лъч и го насочи към пода пред себе си.
Разпоредител?
Тръгна през салона.
Към Сюзан.
Салонът бе доста голям — широчината му можеше да се нанесе три пъти върху дължината. Разпоредителят беше направил поне пет-шест крачки по издигащата се централна част на салона, когато Сюзан, благодарение на някакво шесто чувство, усети, че той представлява заплаха за нея.
Изправи се. Мокрите дрехи все така лепнеха по тялото й.