Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)
- Автор: Сенкевич Генрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)». Краткое содержание книги:
И се спря. Сърцето му отново биеше толкова силно, че едва ли не го чуваше сред нощната тишина. Кого ли ще види долу? Араби от източните крайбрежия? Дервишите на Смаин или пък негридиваци, които са напуснали родните си села и се укриват от дервишите в непристъпните планински дебри? Какво би намерил — смърт, робство или спасение за Нели?
Трябваше сам да се убеди. Да се оттегли — вече не можеше, а и не искаше. След малко започна да се промъква към огъня, като пристъпваше много тихо и възпираше дъха в гърдите си. Така измина около сто крачки, когато неочаквано дочу откъм джунглата пръхтенето на коне и отново се спря. В светлината на месечината преброи пет коня. За дервишите те бяха малко, но той предполагаше, че останалите може би са скрити във високите треви. Учуди го само това, че при тях нямаше никакви пазачи и че пазачите не кладат на високото огън, за да сплашват дивите животни. Ала благодарение на това можеше да се придвижва незабелязано напред.
Блясъкът по скалите ставаше все по-ясен. За по-малко от четвърт час Стас стигна до мястото, където срещуположната скала беше най-силно осветена и това подсказваше, че в нейната основа трябва да гори огънят.
Пълзейки полека, той стигна до брега и погледна надолу.
Първият предмет, който видя, беше една голяма палатка; пред палатката имаше походно платнено легло, а върху него лежеше човек, облечен в бял европейски костюм.
Малко, може би дванайсетгодишно негърче слагаше сухи дърва в огъня, който осветяваше скалната стена и редиците негри, които спяха от двете страни на палатката.
За миг Стас се спусна по наклона в дъното на клисурата.
XXXII
Без да може дума да продума, дишайки тежко от умора и вълнение, той стоя известно време пред легналия върху леглото човек, който също мълчеше и го гледаше с изненада, почти граничеща с несвяст. Най-после той извика:
— Насибу, тук ли си?
— Тук съм, господарю — отвърна малкото негърче.
— Виждаш ли някого? Има ли някой пред мен?
Ала преди малкият да отговори, на Стас му се развърза езикът:
— Господине — рече той, — казвам се Станислав Тарковски. Избягахме с малката мис Раулисън от плен при дервишите и се крием в джунглата. Ала Нели е тежко болна, затова те моля за помощ.
Непознатият гледа още известно време, като мигаше с очи, след това изтри с ръка челото си.
— Не само виждам, но и чувам — проговори сам на себе си. — Това не е видение! … Какво? Помощ ли? Аз сам се нуждая от помощ. Ранен съм …
Но изведнъж сякаш се отърси от някакво сънно видение или от вцепенение, погледна по-свястно и с радостен блясък в очите каза:
— Бяло момче! Аз отново виждам бял човек!… Който и да си, добре дошъл. Говореше за някаква болна? Какво искаш от мен?
Стас повтори, че болната е дъщерята на Раулисън, един от директорите на канала, че е прекарала две кризи от тропическа треска и че ще умре, ако не се намери хинин, за да предотврати третата криза.
— Две кризи — това е зле! — отвърна непознатият. — Но хинин мога да ти дам колкото искаш. Имам няколко флакончета, които вече няма да ми потрябват.
Като говореше така, той заповяда на малкия Насибу да му подаде голяма тенекиена кутия, която, изглежда, му беше походна аптечка, извади от нея две големи флакончета, пълни с бял прах, и ги даде на Стас.
— Ето половината от това, което имам. Ще стигне най-малко за цяла година…
На Стас му се крещеше от радост, та започна да му благодари с такъв възторг, сякаш беше спасен неговият живот. Непознатият кимна няколко пъти с глава и каза:
Добре, добре. Аз съм швейцарец, от Цюрих. Казвам се Линде… Преди два дни ме сполетя беда: тежко ме рани глиган „ндири“.
След това той се обърна към черния малчуган:
Насибу, натъпчи ми лулата. После каза на Стас:
— През ношта винаги имам по-висока температура и главата ми е объркана. Но лулата прояснява мислите ми. Та струва ми се ти каза, че сте избягали от плен при дервишите и се укривате в джунглата? Така ли?
— Да, господине, така казах.
— И какво смятате да правите?
— Да избягаме в Абисиния.
— Ще попаднете в ръцете на махдистите, чиито отреди се мъкнат по целия район край границата.
— Но не можем да предприемем нищо друго.
— Ах! Само до преди един месец аз бих могъл да ви помогна. Но сега съм сам, оставен на божията милост и на грижите на това момче.
Стас го погледна учудено.
— А този лагер?
— Това е лагер на смъртта.
— А негрите?
— Негрите спят и никога вече няма да се събудят.
— Не разбирам …
— Болни са от сънна болест1. Те произхождат от околностите на Големите езера, където тази страшна болест върлува постоянно и от нея се разболяха всички, с изключение само на онези, които-преди това измряха о едра шарка. Остана ми само това момче…