Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)

А засега, като видя, че Нели диша, малко се поуспокои и започна да се моли за нея. Слънцето изскочи зад скалите на клисурата и настъпи денят. Слонът вече напомняше за закуската си, а откъм разлива, образуван от реката, се чуха крясъците на водните птици. Понеже искаше да убие няколко токачки, за да осигури бульон за Нели, Стас взе сачмената пушка и тръгна край реката към горичката с високи храсти, по които обикновено кацаха птиците за нощуване. Ала до такава степен беше сънен и мислите му бяха погълнати от болестта на момичето, че цяло ято токачки пробягаха една след друга по земята до самия него, а той, дори не ги забеляза. Не ги видя и поради това, че продължаваше да се моли. Мислеше си за убийството на Гебхър, Хамис и бедуините и като вдигна очи нагоре, мълвеше със схванато от сълзите гърло: „Аз направих това за Нели, господи боже, за Нели! — защото не можех да я спася по друг начин, но ако е грях, накажи мен, а тя да оздравее!…“

По пътя срещна Кали, който беше ходил да види дали „злият Мзиму“ е изял дареното му вчера месо. Младият негър обичаше малката бейби и също се молеше за нея, но се молеше по съвсем друг начин. Казваше на „злия Мзиму“, че ако бейби оздравее, той всеки ден ще му носи парче месо, но ако умре, макар и да се бои от него и да знае, че после ще загине, преди това така ще му нашари гърба, та „злият Мзиму“ завинаги да го запомни. Той обаче се окуражи, защото месото, оставено вчера, бе изчезнало. Може да го е отмъкнал някой чакал, но може и Мзиму да се е превърнал в чакал.

Кали каза на Стас за този добър знак, но той го изгледа така, сякаш въобще не го бе разбрал, и продължи нататък. Като мина горичката с храстите, където не намери никакви токачки, той стигна до реката. Бреговете бяха обрасли с високи дървета, от които висяха във формата на чорапи гнездата на някакви приказни жълти птичета с черни криле, а също и гнездата на оси, като същински големи рози, но с цвят на сива хартия. На едно място реката образуваше разлив, широк няколко десетки крачки, обрасъл на някои места с папируси. Разливът винаги гъмжеше от водни птици. Там имаше също като нашите, европейски щъркели и щъркели с големи дебели клюнове, завършващи накрая с кука, черни като кадифе птици с червени като кръв крака — и фламинго, и ибиси, и бели лопатари с розови крила, чиито човки приличаха на лъжици, и жерави с корони на главите и множество бекаси, едни пъстри, други сиви като мишки, които като същински горски духове бягаха бързо насам-натам с дългите си и тънки като сламки крачета.