Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
В същия миг една от факлите изпука и съзнанието му се върна към настоящето. Но сега вече знаеше, че това, което изпитва към земята на Британия, е много повече от привързаността на войнишкия навик. Сега вече щеше да защитава тази земя не от амбиция, а от обич.
Диерна направи знак на по-младата жрица, онази, която наричаха Телери, и тя раздаде факлите на останалите. После изтри кръвта от ръката му с кърпа, която извади от колана си и го превърза с ивица бял ленен плат. Лицето й бе сериозно и дори строго.
Върховната жрица направи с ръка някакъв знак над мястото, където кръвта на Каразий бе попила в земята.
— За тези, които идват в мир, нека този път бъде вечно открит — извика тя напевно, — и нека е завинаги затворен за тези, които идват с меч!
Тя се обърна с лице на изток, вдигна ръце, и сякаш в отговор на нейния призив, луната бавно се издигна над пристанището — като кръгъл сребърен щит.
На другия ден Цериалис покани римските офицери на пиршество край брега. Диерна се бе изправила край един дъб и наблюдаваше как прислужниците редят маси и пейки, докато римските гости пристигаха един по един. В чест на домакина Каразий бе облякъл бяла военна туника, поръбена с червено, а коланът и сандалите му бяха от червено боядисана кожа, украсени с позлатени плочки и токи. Днес санът му на висш римски офицер бе очевиден. Но предната нощ, когато Диерна благослови основите на крепостта, той приличаше на древен крал…
Какво ли означаваше за него снощната церемония, зачуди се Диерна. Не бе очаквал това, което тя искаше от него, но отвърна на нейния призив. Всъщност Диерна не бе очаквала, че ще го обвърже по древния обичай. Но когато се изправи на мястото на крепостната врата, образът на мъжа, който я наблюдаваше от възвишението, и другия, когото бе видяла на палубата в една бурна нощ, се сляха в едно и тя разбра, че не хоросан и камък ще закрилят нейната земя, а кръвта на тези, които щяха да дават обет да я защитават. Сега земята и боговете го бяха разпознали като свой, но съзнаваше ли той какво се бе случило?
Още нещо бе нужно — нещо, което да го накара да желае искрено да изпълни това, което сега му налагаше дългът. Цяла нощ сънищата й бяха изпълнени с образите на свещени крале и древни брачни ритуали. Сега пред очите й застана образ, осветен от светлината на факли, на фона на нощно небе. „Телери няма да е във възторг — каза си Диерна — но трябва да бъде сторено.“ Не си позволи да помисли как би се чувствала тя самата, като види момичето редом с Каразий — като негова невеста.
Един от робите на Цериалис й поднасяше кошничка, пълна с горски плодове, за да утоли глада си, докато бъде поднесен обядът. Тя кимна и си взе малко, после докосна ръкава на момчето и каза:
— Ако има още време до обяда, аз ще се поразходя по брега. Върви да попиташ адмирала дали е съгласен да ме съпроводи.
Докато наблюдаваше момчето, упътило се към римските офицери, Диерна си каза, че и това не влизаше в първоначалните й планове. Но този внезапен импулс със сигурност бе внушение свише. Още от дните на усамотение преди Белтейн, тя имаше чувството, че е водена в действията си от боговете; отвореше ли духът си, за да чуе техните напътствия, то трябваше да стане със съзнанието, че върши всичко по тяхна, а не по своя воля.
Адмиралът бе много въздържан. Вървеше на прилично разстояние от нея, докато крачеха надолу към брега — без да я докосва, но все пак достатъчно близо, за да я подкрепи, ако се препъне по огладените от водата камъни. Но очите му издаваха напрежение — беше нащрек, сякаш му предстоеше да се изправи лице в лице с враг.
— Чудиш се в какво си се забъркал — поде Диерна. — И още не можеш да ми се довериш — допълни тя тихо. — Често се случва така след такова преживяване като снощното. Отмре ли възбудата, на нейно място идва съмнението. На сутринта, след като ме посветиха за жрица, исках да избягам от Авалон. Не се бой, не сме сторили нищо, което да засегне войнската ти чест.
Той повдигна вежди и за миг суровите черти на лицето му омекнаха. Диерна забеляза с вълнение промяната. „Как ми се иска да го видя да се смее!“, каза си тя внезапно.
— Зависи в какво всъщност се заклех…
— Да защитаваш Британия, дори ако това ти струва живота… — започна тя, но той поклати глава.
— Това тъй или иначе е мой дълг. Имаше нещо друго. Кажи ми, използва ли магия, за да ме привържеш към тази земя?
Повървяха още малко в мълчание. Диерна обмисляше отговора си. Това, че той бе осъзнал силата на ритуала, бе добър знак, но означаваше също, че трябва много да внимава какво точно ще му каже.