Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
— Аз съм ваш свидетел — каза Каразий.
— И аз — разнесе се по-мекият глас на Алектус зад него.
— И аз — завърши тържествено Цериалис.
Диерна благодари с едва забележимо кимване. Точно както някоя императрица би приела оказана й услуга, помисли си Каразий. Предположи, че санът на Велика жрица на Авалон е равен на императрица по тези земи. Дали наистина тя бе жената от видението му? През цялото време се държеше с него някак странно: Каразий не можеше да прецени дали го харесваше, или просто го приемаше поради високия му военен чин.
Жриците бяха почнали да обикалят територията на бъдещата крепост. Движеха се надясно. Все по-слабо се чуваше как звънтят сребърните звънчета.
— Още колко трябва да стоим тук? — попита след малко Цериалис. Жриците бяха спрели при левия ъгъл на изкопите и предлагаха своите дарове на духовете на земята. — Не ми е ясно на какво трябваше да сме свидетели. Не се вижда нищо.
— Нищо ли? — отвърна Алектус с треперещ глас. — Нима не можеш да го почувстваш? Песнопенията им издигат невидима стена от сила. Нима не забелязваш как трепти и сияе въздухът там, където минават?
Цериалис се покашля смутено и хвърли поглед към адмирала, с който сякаш казваше: „Той е още момче и не може да се отърве от фантазиите си.“ Но Каразий вече бе виждал Повелителката на Авалон да върви по вълните. Точно сега не виждаше нищо особено, но някакво шесто чувство му подсказваше, че думите на Алектус отговарят на истината.
Продължиха да чакат, а жриците вървяха все така по посока на движението на слънцето, завиха покрай най-отдалечения ъгъл на правоъгълника, очертан от изкопите, и се насочиха обратно към тях. Настъпил бе дългият северен залез. Цветовете на небето се бяха изменили от златисто към розово, и от розово преминаха в пурпур — сякаш по небето се носеше пурпурна императорска мантия. Процесията спря при по-близкия десен ъгъл, сетне продължи към мястото, където един ден щеше да се намира главната врата на крепостта.
— Елате тук — вие, които ще защитавате това място срещу враговете ни! — издигна глас Великата жрица. Първоначално Каразий не разбра какво трябва да направи, но видя, че тя сочи него, и се упъти към жриците. Спря точно пред Диерна. Лицето й бе все така покрито, но той чувстваше силата на погледа й.
— Кажи какво би дал ти, човече от морето, за да успееш да защитиш народа на тази земя? — гласът й бе тих, но нещо в тона й го смущаваше.
— Аз съм се заклел да защитавам империята — поде той, но Диерна поклати глава.
— Тук не говорим на разума, а на сърцето — каза тя. — Би ли пролял кръвта си, ако стане нужда, за да бъде спасена тази земя?
„Тази земя…“, каза си Каразий. Да, през дългите години, прекарани по тези морета, се бе привързал към Британия, както войнът се прибързва към мястото на дългогодишната си служба, но не за това го питаше Диерна.
— Земята, в която съм роден, се намира отвъд морето, и там съм бил благословен от боговете в часа на моето раждане… — отвърна той също така тихо.
— Но ти прекоси морето, и тук Богинята, на която аз служа, ти дари нов живот — отвърна Диерна. — Нима не помниш?
Той се взря в чертите й, смътно различими под воала — но точно така смътно ги бе видял вече веднъж — през онази бурна нощ.
— Това си била ти!
Тя кимна сериозно.
— А сега искам отплата за това, че те спасих тогава. Трябва да се обречеш с кръвта си на тази земя. Протегни ръката си.
Гласът й излъчваше непоколебима власт и мъжът, който с една дума можеше да отпрати целия британски флот, накъдето си ще, се подчини.
Светлината на факлите проблесна по малкия сърповиден нож в ръката й. Преди Каразий да може да каже или стори нещо, тя прекара острието по кожата от вътрешната страна на ръката му. Той прехапа устни от болката и загледа как от раната потече тъмна кръв, която капеше и попиваше в земята.
— Ти ще нахраниш тази земя, както тя храни теб — зашепна Повелителката. — Кръв за кръв, душа за душа. Ти си обречен да я закриляш, а тя — да те храни, свързани сте съдбовно и завинаги… — Внезапно Диерна впи очи в неговите и гласът й затрепери: — Нима не помниш? Тялото ти носи спомена от раждането сред племето на менапиите, там, отвъд морето, но духът ти е много по-стар. Ти си полагал този обет и преди!
Каразий потръпна и сведе очи към тъмното петно пред краката си — там, където кръвта му бе попила в земята. Да, той бе виждал това и преди… Пое си дълбоко дъх и почувства как мирисът на море се смеси с аромата на горски дървета. За миг пред очите му мина образът на висок хълм, увенчан с кръг от изправени камъни. Видя се заобиколен отвсякъде с врагове — а враговете бяха римски войници. Кръв течеше от многобройните рани по тялото му, но той издигна меча — сияйния меч…