Тъмната кула

— Нали знаеш за Пурпурния крал, млади човече? — каза му той. — Естествено, че знаеш. Преди време той засипал тази част от света с отровен газ. Най-вероятно за забавление. В резултат на това избил почти всички, а тъмнината, която виждаш, е пряко следствие от делото му. Той е луд, разбира се, и това никак не е за пренебрегване. Оттук.

Той ги поведе през врата с надпис „СЛУЖЕБЕН ВХОД“, откъдето се озоваха в помещение, което навремето вероятно бе принадлежало на шефа на отделите „ТОВАРИ“ и „КОЛЕТНА СЛУЖБА“. Сузана веднага забеляза следите на пода, свидетелстващи, че някой беше влизал тук наскоро. Може би същите трима мъже. Бюрото бе покрито от десетина сантиметра пухкав прах; същото се отнасяше и за двата стола и дивана. Зад писалището се виждаше прозорец. Някога е бил покрит с венециански щори, ала сега изпочупените дървени плоскости бяха на пода, разкривайки потискаща гледка, която буквално спираше дъха. Земята зад станция Тъндърклап й напомни за голата, занемарена пустош от другата страна на река Уай, само дето тукашният пейзаж беше по-скалист и отблъскващ.

Както и много по-мрачен.

Железопътни релси (на някои от които бяха застинали влакове, които никога вече нямаше да поемат на път) се виждаха във всички посоки, подобно на нишките на стоманена паяжина. Оловносивото небе над тях бе надвиснало толкова ниско, че Сузана имаше чувството, че само да се протегне, и ще го докосне. Въздухът между земята и небето изглеждаше неестествено плътен — и въпреки че нямаше смог или мъгла, тъмнокожата жена трябваше да напряга зрението си, за да различи обектите в далечината.

— Динки — обади се беловласият мъж.

— Да, Тед.

— Какво приготви за нашия приятел Пора?

— Робот от ремонтния цех — отвърна младежът. — Ще изглежда така, сякаш е минал през вратата във Федик, задействал е алармата, а после се е изпържил на някоя от релсите в далечния край на депото. Някои продължават да са твърде горещи. Покрай тях непрекъснато се търкалят мъртви птици, станали на въглени, но дори едно едричко ръждивче е твърде малко, за да включи алармата. Роботът е съвсем друга работа… Сигурен съм, че ще се хване. Невестулката никак не е глупав, но ще изглежда напълно правдоподобно.

— Добре — кимна Тед. — Това е добре. Погледнете натам, стрелци — каза беловласият и посочи към един заострен скален връх, извисяващ се над хоризонта. Сузана лесно го забеляза — в тази мрачна пустош хоризонтът изглеждаше съвсем близо, — ала възвишението й се стори напълно обикновено. — Това е Кан Стийк-Тет.

— Малката игла — рече Роланд.

— Чудесен превод. Отиваме там.

Сърцето на Сузана се сви. Върхът се намираше поне на десетина-петнайсет километра — на самия предел на зрителните й възможности. Дори да се редуваха, Еди, Роланд и двамата по-млади мъже от групата на Тед не можеха да я занесат чак дотам. А и откъде да знаят, че на новите им познати може да се вярва?

„От друга страна помисли си тя, — имаме ли изобщо друг избор?“