Стоманеното сърце

— Жалвам се, когато импровизираш ти — уточни тя. — Различно е от това да импровизирам аз. Освен това не всички пистолети са неточни. Стрелял ли си някога с МТ 318?

— Хубаво оръжие — съгласих се аз. — Ако трябва да нося пистолет, ще имам предвид МТ. Проблемът е, че е твърде слаб — със същия успех можеш да хвърляш куршумите по някого. Толкова ще го нараниш и с този пистолет.

— Ако си добър стрелец, няма значение каква е силата на оръжието.

— Ако си добър стрелец — тържествено произнесох аз и вдигнах ръка към гърдите си — вероятно вече използваш пушка.

Тя изпуфтя.

— А какъв пистолет би си взел, ако можеш да избираш?

— Дженингс калибър 44.

— Спитфайър? — невярващо ме попита тя. — Стрелят приблизително толкова точно, колкото ако хвърлиш шепа куршуми в огъня.

— Така е. Но ако използвам пистолет, това значи, че някой е точно пред мен. Може и да нямам шанса за втори изстрел, тъй че искам да го улуча бързо. В този момент точността няма значение, понеже така и така другият е близко.

Меган само завъртя очи и поклати глава.

— Безнадежден си. Осланяш се на предположения. С пистолета можеш да си точен колкото и с пушката, а можеш и да го използваш на по-близки разстояния. Всъщност, понеже е по-трудно, наистина опитните хора си служат с пистолет. Всеки слонце може да уцели с пушка.

— Ти не каза това.

— Казах го, а и карам, тъй че нека решим, че спорът е приключил.

— Но… това няма смисъл!

— Не е необходимо да има — отговори тя. — То е тухла, направена от овесена каша.

— Знаете ли — обади се Тиа в ушите ни, — вие двамата можете просто да носите пистолет и пушка.

— Не това е проблемът — произнесох аз заедно с Меган. — Ти не разбираш.

— Както и да е — отвърна Тиа. Можех да я чуя как отпива кола. — Десет минути.

От тона й се разбираше, че е отегчена от споровете ни. Тя обаче не можеше да види, че и двамата се усмихваме.

Искрите да го вземат, харесвам това момиче, мислех си аз, докато гледах Меган. Тя явно смяташе, че е спечелила спора.

Чукнах бутона за пълно изключване на звука на моя мобилен. Чух се да казвам:

— Извинявай.

Меган повдигна едната си вежда към мен.

— Че направих това на Възмездителите — обясних аз. — Че заради мен всичко се разви по-различно, отколкото ти го искаше. Че ви въвлякох в това.

Тя сви рамене, после също почука по бутона си за изключване на звука.

— Преглътнала съм го.

— Какво се промени?

— Излиза, че твърде много те харесвам, за да те ненавиждам, Колене.

Тя ме изгледа.

— Не си го набивай в главата.

Не се притеснявах за главата си. От друга страна, сърцето ми беше нещо различно. Заля ме вълна от шок. Тя наистина ли каза това?

Преди да мога да се разнежа твърде обаче, мобилният ми телефон просветна. Проф опитваше да се свърже с нас. Чукнах го с бързо движение.