Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Вече е твърде късно… — казах аз и се разридах с нова сила. — Глупаво е дори да си го помислим. Толкова глупаво, колкото да се размечтаем да работим в онзи офис. Влакът отдавна е заминал.
Ала Рут клатеше глава.
— Не, не е късно! Томи, кажи й.
Седях, наведена над волана, и изобщо не виждах Томи. Усетих озадаченото му мълчание, ала устата му не пророни и дума.
— Чуй ме — започна отново Рут. — И двамата ме чуйте. Трябвало е и тримата да дойдем тук, защото наистина исках да ви кажа онова, което казах. Но трябва и да ви дам нещо.
Докато говореше, тя се ровеше в джобовете на сакото си и измъкна оттам омачкано листче хартия.
— Томи, по-добре го вземи ти. Гледай да не го изгубиш. Защото Кати ще размисли.
Томи протегна ръка между облегалките на предните седалки и взе листчето.
— Благодаря ти, Рут — изрече той така, сякаш му бе дала шоколадче. След няколко секунди попита:
— Какво е това? Не разбирам.
— Адресът на Мадам. Помниш ли как двамата с Кати ме карахте да опитам. Ето, опитайте вие.
— Как го намери?
— Не беше толкова просто. Отне ми много време, рискувах доста. Но накрая го открих — за вас. Сега всичко е във ваши ръце, открийте я и направете опит.
Бях престанала да плача и включих двигателя.
— Достатъчно — казах аз. — Време е да откараме Томи обратно. След това имаме още много път.
— Помислете си, моля ви. Нали ще го направите?
— Сега искам само да се върна — заявих аз.
— Томи, нали ще запазиш адреса? В случай, че Кати промени решението си.
— Ще го запазя — обеща Томи. После промълви с много по-сериозен тон от преди:
— Благодаря ти, Рут.
— Така, видяхме лодката и край. Време е да се прибираме — казах аз. — До Дувър имаме два часа път, ако не и повече.
Отново излязох на шосето и, доколкото помня, почти не разговаряхме до Кингсфийлд. Когато спряхме на „Площада“, зърнахме неколцина донори, скупчили се под навеса. Обърнах колата и едва тогава пуснах Томи да излезе. Нито аз, нито Рут го прегърнахме, нито го целунахме за сбогом, но като тръгна към донорите, той се обърна на половината път и с широка усмивка ни помаха с ръка.
Може и да ви се стори странно, но на връщане към Дувър двете с Рут не си казахме абсолютно нищо за преживяванията ни през деня. Отчасти защото Рут беше много уморена — разговорът ни очевидно я бе оставил без сили. Но освен това, според мен, и двете чувствахме, че сериозните разговори бяха достатъчни за един ден и че няма да има никаква полза, ако се опитаме да ги продължим. Нямам представа какво е изпитвала Рут по обратния път към центъра, но лично аз, когато силата на преживяванията улегна, когато се стъмни и светлините по шосето пламнаха, състоянието ми никак не беше лошо. Сякаш нещо, което отдавна бе надвиснало над мен, си бе отишло и макар че не бих могла да твърдя, че всичко си бе дошло на мястото, с пълно право мога да кажа, че се бе появила светлина в тунела. Не че усещах някакъв подем или нещо от този род. Осъзнавах, че отношенията между нас тримата са доста деликатни и сложни и от това се чувствах напрегната, ала напрежението беше приятно.
Не говорехме дори за Томи. Само си казахме, че изглежда нормално и се опитахме да отгатнем колко ли килограма е прибавил към предишното си тегло. После продължихме пътя си, като мълчаливо се взирахме в пустото шосе пред нас.
Трябваше да минат няколко дни, преди да осъзная промените, настъпили след нашето пътуване. Цялата подозрителност, цялата недоизказаност между мен и Рут се беше стопила и двете сякаш си припомнихме всичко, което означавахме една за друга. И тъкмо това бе началото — лятото наближаваше, най-после здравето на Рут се стабилизира, аз пристигах привечер с минерална вода и сладкиш и двете сядахме една до друга до прозореца, наблюдавахме как слънцето се спуска зад покривите на къщите и разговаряхме за Хейлшам, за Фермата, за всичко, което ни идваше наум. Когато сега си спомням за Рут, на мен, разбира се, ми домъчнява, че вече я няма, но изпитвам и малко благодарност — благодарна съм за този последен период от нашия живот заедно.
Имаше обаче една тема, до която никога не се докосвахме и това бяха думите на Рут в колата онзи следобед. Наистина, от време на време ми правеше намеци. Казваше:
— И все пак, не си ли обмисляла въпроса да станеш помощница на Томи? Знаеш, че ако поискаш, можеш да го уредиш.
Скоро идеята да стана помощница на Томи замести всичко останало в разговорите ни. Отвръщах й, че мисля за това, но че дори на мен няма да ми е никак лесно да го уредя. След това обикновено сменяхме темата. Ала усещах, че Рут продължава да мисли по този въпрос, ето защо, когато я посетих за последен път, знаех какво иска да ми каже, макар че вече не можеше да произнесе нито дума.