Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Често си ни казвала, че вероятно към теб са имали особено отношение. Може би си била права. Поне би могла да се заинтересуваш.
— Добре — отвърна Рут. — Казваш, да се заинтересувам. Но как би могло да стане това? Към кого трябваше да се обърна? Не можех нито да попитам, нито да си изясня каквото и да било.
— И все пак Томи има право — не отстъпвах аз. — Ако си смятала, че заслужаваш особено отношение, поне си могла да ги попиташ. Да потърсиш Мадам и да й зададеш някои въпроси.
Още щом го казах, още щом споменах за Мадам, осъзнах, че съм сгрешила. Рут вдигна поглед към мен и аз забелязах как очите й тържествуващо блеснаха. Виждала съм го понякога във филмите: единият герой насочва пистолет към другия и го кара да прави какво ли не, после внезапно става някаква грешка, двамата се сбиват и оръжието попада в ръцете на другия герой. И този, вторият, не повярвал докрай в късмета си, пронизва първия със сияещ поглед, който обещава всякакви видове отмъщение. Приблизително така ме погледна и Рут, и макар че аз не споменах и дума за отсрочка, бях произнесла думата „Мадам“ и тутакси ми стана ясно, че играта ще продължи на моята територия.
Рут забеляза, че изпаднах в паника и се обърна с лице към мен. Аз се готвех да приема нападението, мислех си, че каквото и да ми каже, нещата вече са други и времето, когато можеше да си прави с мен каквото си поиска, отдавна беше отминало. Казвах си всичко това наум и затова бях съвършено неподготвена да чуя онова, което тя ми заяви.
— Кати — започна Рут. — Не очаквам, че някога ще ми простиш. Дори си мисля, че не бива да го правиш. Но въпреки това те моля за прошка.
Останах толкова поразена, че успях само тихо да промълвя:
— За какво?
— За какво ли? Като начало, за това, че през цялото време те лъгах относно твоите желания. Помниш ли, когато ми каза, че понякога ти идва да легнеш, с когото и да е.
Томи отново се размърда на задната седалка, ала този път Рут се наведе напред и ме погледна в упор, сякаш в колата нямаше никой друг, освен нас двете.
— Забелязвах тревогата ти от този факт — продължи тя, — трябваше да ти обясня. Трябваше да споделя, че и с мен става същото. Сега, разбира се, вече го знаеш, но тогава и през ум не ти е минавало. Трябваше да ти го кажа. Че въпреки отношенията ми с Томи, понякога не можех да се въздържам и го правех и с други. Докато живеехме във Фермата съм била поне с още трима.
Докато ми говореше всичко това, тя не поглеждаше към Томи. Но не че не му обръщаше внимание — просто с всички сили се стремеше да ме накара да осъзная думите й и останалото нямаше значение за нея.
— На няколко пъти ми беше на устата да ти го кажа — продължи тя, — но не го направих. Дори тогава, в онези години добре съзнавах, че ще дойде време, когато ще го разбереш и ще ме укориш. Знаех го, но нищо не ти казах. Няма никаква причина да ми простиш, но все пак аз те моля за прошка, защото…
Изведнъж тя млъкна.
— Защо? — попитах аз.
Тя се засмя.
— За нищо, просто така. Ще ми се да получа твоето опрощение, но не разчитам на него. Така или иначе, това далеч не е всичко, а само една малка част. Главното е, че попречих на теб и Томи да бъдете заедно. — Гласът й отново се превърна почти в шепот: — Това е най-лошото, което някога съм правила.
Тя леко се извърна и за първи път погледна и Томи. После отново съсредоточи погледа си върху мен, ала сега имах усещането, че думите й са адресирани и към двама ни.
— Това е най-лошото нещо, което съм правила — повтори тя. — Дори не ви искам прошка. Господи, толкова пъти съм си го повтаряла, че сега не ми се вярва, че наистина го казвам. Трябваше вие двамата с Томи да се съберете. Нямам намерение да се правя, че не съм го разбрала веднага. Разбира се, че винаги съм го знаела, още откакто се помня. Но не ви давах да се съберете. Не държа да ми простите и не затова захванах този разговор. Искам да поправите грешката. Да поправите вредата, която ви причиних.
— Нещо не разбирам, Рут — обади се Томи. — Какво искаш да кажеш с това „да поправим вредата“?
Говореше с мек тон и в гласа му се усещаше детско любопитство. Мисля, че тъкмо това ме накара да заридая.
— Кати, чуй ме — каза Рут. — Двамата с Томи трябва да се опитате да получите отсрочка. Ако се явите двамата, имате шанс. Реален шанс.
Тя постави ръка на рамото ми, но аз рязко я отхвърлих и гневно погледнах Рут през сълзите си.
— Късно е. Изпуснахме момента.
— Не, Кати, не е късно, нищо не е изпуснато. Томи е претърпял само две операции. Но нима това променя нещо?