Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Боже мой, какво е това? Биха могли поне да се опитат да покажат нещо ново!
Ала Томи тутакси й възрази от задната седалка:
— На мен пък ми харесва. Виждал съм я и във вестниците. Мисля, че в рекламата има нещо.
Може би ми се е искало да върна отново онова усещане — че с Томи пак сме близки. Защото макар и отиването ни до лодката само по себе си да бе приятно преживяване, бях започнала да чувствам, че като оставим настрана прегръдката при първата ни среща и предишния епизод в колата, едва ли нещо друго ни свързваше истински. И стана така, че неочаквано и за самата мен изрекох:
— И на мен ми харесва. За да се направи подобно нещо, са нужни много по-големи усилия, отколкото ни се струва.
— Точно така — потвърди Томи. — Някой ми беше казал, че отнема седмици, за да сглобиш такова нещо. Дори месеци. Понякога хората се трудели и през нощта, разваляли го и го правели отново и отново, докато най-после се получи.
— Много е лесно да критикуваш от колата си — допълних аз.
— Най-лесното нещо на света — съгласи се Томи.
Без да каже нищо, Рут продължаваше да се взира напред в пустия път. После аз забелязах:
— Понеже говорим за плакатите — видях още един, когато тръгнахме от Кингсфийлд. Всеки момент ще минем покрай него — сега ще бъде откъм нашата страна.
— Какъв плакат? — попита Томи.
— Ще видиш. След малко ще се появи.
Погледнах към Рут, която седеше от едната ми страна. Очите й не ми се сториха сърдити, а бдителни. В тях дори се четеше някаква надежда, че плакатът, който очаквахме да се появи пред нас, ще се окаже безобиден. Нещо, което ще ни напомни за Хейлшам. Прочетох го по лицето й: върху него се сменяха изражение след изражение, но нито едно не се задържаше задълго. При това погледът й бе непрекъснато устремен напред.
Намалих скоростта и спрях автомобила на неравната, обрасла с трева отбивка край шосето.
— Защо спряхме, Кат? — попита Томи.
— Защото от тук се вижда най-добре. Ако се приближим, ще ни е твърде високо.
Чувах как Томи се размърда отзад, като се опитваше да се настани по-удобно, за да вижда добре. Рут седеше неподвижно и аз така и не разбрах дали изобщо вижда плаката от мястото си.
— Е, не е съвсем същият — забелязах след малко аз. — Но все пак прилича. Офис с отворено планиране, динамични служители, усмихнати лица.
Рут мълчеше, ала Томи се обади отзад:
— Ясно. Говориш за онзи офис, който бяхме отишли да видим.
— И не само за него — отвърнах аз. — Говоря и за рекламната фотография, която намерихме на пътя. Помниш ли, Рут?
— Мисля, че не — тихо отвърна тя.
— Хайде! Знаеш какво имам предвид. Списанието, което се търкаляше на пътя. До една локва. Беше ти много интересно. Не би могла да го забравиш, не се преструвай.
— Да, струва ми се, че имаше нещо такова.
Рут вече почти шептеше. Край нас профуча тежък камион, колата ни потрепери и за няколко секунди плакатът се скри от очите ни. Рут се наведе с надеждата камионът да го помете завинаги и когато рекламата отново блесна пред погледите ни, тя не повдигна глава.
— Странно е, като говорим за това сега — казах аз. — Нали помниш колко време все това беше в ума ти? Как някога ще работиш точно в такъв офис.
— Да, така беше, затова и тръгнахме на път тогава — потвърди Томи, сякаш си спомни всичко на мига. — Отидохме в Норфък да търсим твоето „възможно аз“. Жената, която работеше в офиса.
— Не ти ли се струва — обърнах се към Рут аз, — че трябваше повече да се задълбочиш в онази история? Да, ти беше първа. Ти бе първа от всички нас, така че можеше и да ти разрешат да направиш нещо такова. Можеше и да успееш. Не се ли замисли поне веднъж какво би станало, ако се беше опитала?
— Но как бих могла? — гласът на Рут едва се чуваше. — Просто имах такава мечта. Това е всичко.
— Поне да беше опитала. Какво ли не става! Ами ако ти бяха разрешили?
— Наистина, Рут — обади се и Томи. — Може и да си е струвало да направиш един опит. Нали все за това си мислеше? Според мен Кат има право.
— Не съм си мислила за това през цялото време, Томи. Във всеки случай не си спомням такова нещо.
— Не, Рут, Томи казва истината. Трябваше поне да опиташ. И сега, като видиш подобен афиш, щеше да си спомниш, че тъкмо това си искала навремето и че поне си изяснила за себе си…
— Как мислиш, бих могла да си изясня?
За първи път гласът на Рут прозвуча твърдо, ала след това тя въздъхна и отново сведе поглед. Томи каза: