Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Разбира се, не всичко бе като преди. Като начало ще кажа, че най-после между нас се появиха полови отношения. Не знам колко дълго преди да ги установим Томи бе размишлявал върху въпроса. Той все още се възстановяваше след операцията и вероятно това да не е било от първостепенна важност за него. Не исках нищо да му натрапвам, ала от друга страна ми се струваше, че ако протакаме твърде много, с течение на времето ще ни става все по-трудно да превърнем нашите отношения в естествена част от живота си. Освен това, доколкото помня, си мислех и друго: ако поемем по пътя, който ни бе предложила Рут и се опитаме да получим отсрочка, отсъствието на секс може сериозно да намали шансовете ни. Не защото бях убедена, че някой със сигурност ще ни попита за това. Безпокоеше ме фактът, че така или иначе, те ще го усетят, ще забележат липсата на интимност помежду ни.
Ето защо един ден реших да опитам, но така, че ако не желае, лесно да може да се откаже. Както обикновено, през деня той лежеше на леглото, забил поглед в тавана, а аз му четях на глас. След малко спрях, приближих се, седнах на ръба на кревата и мушнах ръка под тениската му. После ръката ми се плъзна надолу към мъжките му атрибути и макар да не се възбуди веднага, ми стана ясно, че се зарадва, че му е приятно. Не биваше да забравяме за шевовете от операцията му, но и по-късно, след всичките години на близост помежду ни, когато започвахме да правим секс, изпитвахме нужда от междинен етап. Ето защо тогава аз направих всичко с ръцете си, а той просто лежеше, без да се опитва да отвърне на ласките ми дори с думи — звуците нищо не изразяваха, — изглеждаше умиротворен и толкова.
Но дори онзи първи път във въздуха витаеше нещо и заедно с усещането, че поставяме някакво начало, че преминаваме към нещо ново в живота си, то даваше отпечатък на чувствата ни. Дълго време не исках да си го призная и дори когато го сторих, се стараех да убедя сама себе си, че то ще премине заедно с болките и неразположенията му. Имам предвид следното: още първия път, в поведението на Томи се четеше някаква тъга, сякаш искаше да каже: „Да, правим го и аз се радвам, че го правим. Колко жалко, че започнахме толкова късно!“
А и през последвалите дни, когато вече правехме истински секс и се чувствахме щастливи от това — дори тогава угнетяващото чувство не ни даваше мира. С всички сили се стараех да се защитя от него. Стараех се да се обичаме пълноценно, така че страстта да погълне всичко наоколо ни и да не остане нищо странично, за което да мислим. Ако той беше отгоре, аз повдигах коленете си високо, когато бяхме в друга поза, аз му говорех, правех всичко, което трябваше, за да потънем в страст и самозабрава, ала неприятното чувство така и не ме напускаше.
Може би от значение беше и болничната стая: дори в разгара на лятото слънчевата светлина, която проникваше през матираното стъкло на прозореца, беше тъжна като през есента. Може би така ми влияеха случайните звуци, които долитаха до нас, докато лежахме един до друг, и които идваха не от възпитаниците, спорещи отвън на тревата за романи и стихове, а от донорите, които се подпираха по стените на коридорите, запътили се по своите си работи. Може би защото понякога, дори когато се отпускахме след божествената наслада в обятията си, когато току-що изживяните мигове продължаваха да се носят в съзнанието ни, Томи ще каже нещо от рода на: „Преди с лекота го правех и два пъти един след друг. А ето сега не се получава.“ В такива случаи това чувство тутакси излизаше на преден план и трябваше да запушвам устата му с дланта си, за да можем тихо да си полежим един до друг. Сигурна съм, че и Томи изпитваше същото: след нещо подобно ние всеки път силно се притискахме в обятията си, сякаш всеки от нас търсеше спасение в другия от това угнетяващо усещане.
През първите няколко седмици ние не засягахме нито темата за Мадам, нито разговора ни с Рут в колата. Но самият факт, че станах негова помощница, ни напомняше, че не бива да се бавим много. За същото ни напомняха и рисунките му.
Цяла година си бях мислила за Томи и дори в деня, в който отидохме да видим лодката, исках да го попитам за животинките му. Продължава ли да ги рисува? Запазил ли е онези, които бе рисувал във Фермата? Но отдавнашната история, свързана с рисунките му, все ми пречеше да му задам този въпрос.
После, един следобед, може би месец след като му бях станала помощница, аз се качих при него и го заварих да седи на чина. Той прилежно рисуваше нещо и почти докосваше хартията с брадичката си. Преди да отворя вратата, аз почуках, той ме покани да вляза, но дори не се обърна към мен и не прекъсна заниманието си. Трябваше ми само един поглед, за да разбера: той рисуваше едно от своите въображаеми същества. Спрях се на вратата, защото не знаех дали да прекрача прага, или не, но накрая той вдигна глава, погледна ме и закри с ръка тетрадката си, която по нищо не се различаваше от черните бележници, които измолваше навремето от Кефърс. Влязох, заговорихме за нещо съвсем различно и след известно време той прибра тетрадката си, за която в този ден нито той, нито аз споменахме. В последвалите дни обаче често я виждах или на чина, или небрежно захвърлена до възглавницата му.