Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Неотдавна срещнах Родни — спомних си аз. — Скоро след като Криси е завършила. Сблъскахме се в клиниката в Северен Уелс. Изглеждаше добре.
— Обзалагам се, че въпреки това му е било много мъчно за Криси — обади се Рут. После се обърна към Томи: — Виждаш ли? Половината ти казват, другата половина премълчават.
— Е, не умираше от мъка — не се съгласих с нея аз. — Да, вероятно е бил опечален. Но общо взето състоянието му беше добро. Сигурно година-две не се бяха виждали. Каза ми, че Криси би го приела спокойно. Кой ще знае, ако не той?
— Защо пък да знае? — възкликна Рут. — Как би могъл да разбере как се е чувствала Криси, какво е било желанието й? Не той е лежал на операционната маса, отчаяно вкопчен в живота! Така че, откъде би могъл да знае?
Това избухване ми напомни за предишната Рут и аз отново се обърнах към нея. Стори ми се — може пък това да е бил само отблясъкът в очите й, — че ме гледа твърдо, сурово.
— Лошо — намеси се Томи. — Да завършиш още на втората операция. Много лошо.
— Не мисля, че Родни го е приел като нещо неизбежно — продължи Рут. — Вероятно сте разговаряли само няколко минути. Какво би могла да разбереш за толкова кратко време?
— Да, така е — потвърди Томи. — Но Кат казва, че двамата отдавна са се разделили…
— Няма значение — прекъсна го Рут. — Дори в известна степен този факт може да утежни нещата още повече.
— Виждала съм мнозина в положението на Родни — казах аз. — Свикват, примиряват се.
— Откъде знаеш? — попита Рут. — Откъде би могла да го знаеш? Все още си само помощница.
— Помощниците виждат много неща. Не можеш дори да си представиш колко много.
— Тя не знае, нали, Томи? Не знае какво е това всъщност.
Известно време и двете се взирахме в Томи, но той мълчаливо гледаше към лодката. После каза:
— В моя център имаше едно момче. Ужасно се безпокоеше, че няма да издържи втората експлантация. Казваше, че го усеща с кожата си. Но всичко мина отлично. Има вече три операции, но е много добре.
Томи прикри с длан очите си от слънцето.
— От мен не излезе добър помощник. Дори не се научих да карам кола. Вероятно затова толкова бързо ме повикаха за първата операция. Така трябва да е, макар да твърдят, че едното нямало нищо общо с другото. Но нямам претенции. Бях лош помощник, но станах добър донор.
Помълчахме. После Рут се обади, този път със спокоен глас:
— Мисля, че се справях прилично като помощница. Но пет години ми бяха достатъчни. И аз бях като теб, Томи — напълно готова да стана донор. Усещах, че така трябва да бъде. Най-после, ние сме длъжни да станем донори, нали така?
Не бях сигурна дали чака отговор от мен. Нямах чувството, че намеква нещо и най-вероятно е произнесла тези думи по навик — непрекъснато чувам донорите да си говорят какво ли не. Когато отново се обърнах с лице към тях, Томи продължаваше да засенчва очите си с длан.
— Жалко, че не можем да се приближим до лодката — каза той. — Може пък да ни се удаде случай да дойдем още веднъж тук, когато е по-сухо.
— Радвам се, че я видях — кротко произнесе Рут. — Много е красива. Но вече ми се ще да си тръгваме. Тук духа вятър, стана ми студено.
— Поне й хвърлихме по едно око — каза Томи.
На връщане разговаряхме много по-непринудено, отколкото като отивахме към лодката. Рут и Томи обсъждаха условията в своите центрове — храната, хавлиите и други такива, — а аз почти непрекъснато участвах в разговора им, защото те ми задаваха въпроси относно условията в другите центрове. Походката на Рут сега бе малко по-сигурна, а когато наближихме оградата и аз повдигнах телта, тя се провря под нея, без да се бави.
Настанихме се в колата — Томи беше пак на задната седалка — и в началото обстановката беше превъзходна. Когато сега отново си припомням онзи отрязък от пътя, струва ми се, че между нас се настани и сянката на нещо недоизказано, но допускам, че само така ми се струва, като имам предвид какво стана малко по-късно.
А станалото много приличаше на повторение на стара случка. Отново излязохме на дългия, почти безлюден път и Рут направи някаква забележка относно крайпътната реклама, която тъкмо бяхме отминали. Вече не си спомням какво имаше на нея — беше просто един от онези огромни рекламни екрани край магистралите. Рут направи забележката сякаш на самата себе си, очевидно, без да има нещо специално предвид. Каза примерно следното: