Обсидиановата стая
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546558275
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Обсидиановата стая». Краткое содержание книги:
Веждите на госпожа Маккормик отново се стрелнаха нагоре и по лицето й се изписаха последователно веселие, злорадство и съжаление.
— О, старата история. Тази толкова стара, стара история.
— Направо съм смазан, че попаднах в такова положение. Наистина не зная какво друго да направя. Можете ли да ми дадете съвет?
— Забравете името. Разведете си. Няма значение с кого спи. Просто се отървете от нея. Това е моят съвет.
— Но… аз я обичам.
— Боже мили! Не бъдете такъв глупак. Обичате я? Я стига! Светът е пълен с жени, които може да обичате. И със скъпоценности, които да им подарявате – добави тя с усмивка и му намигна.
— Твърде съм наивен в тези работи – каза Пендъргаст с глас, преливащ от тъга. – Изглежда не познавам жените. И като добавим… унижението от случилото се!
— Е, аз познавам жените. За джентълмен като вас няма да е трудно да си намери жена, която да го обича и цени. Сега мисля, че трябва да се запитате: за какво искам да знам името на мъжа, който ми сложи рога? Ако не беше той, щеше да е някой друг. Освен това може да е имало и други. Моят съвет е: забравете това.
— Искам името като въпрос на чест. Да не зная кой е той, да си живея в неведение, докато приятелите ми знаят – това е срамно. Единственото, което искам, е неговото име. Тогава ще мога… – Гласът му пресекна и той се наведе към нея и започна да шепне доверително: – Позволете да бъда откровен с вас.
— Добре, бъдете откровен.
— Ако науча името, мога да се преструвам, че през цялото време съм знаел и не ми е пукало, защото ми е било безразлично. Това е всичко. Така ще успея… да спася малкото гордост, която ми е останала.
— Разбирам. О, да, разбирам. Предполагам вие сте заможен човек?
— Много.
— И тя ще се опита да докопа парите ви.
— Със сигурност.
— Нямате ли брачен договор?
— Бях твърде млад и наивен. Боже, какъв глупак съм бил!
Настъпи дълго мълчание.
— Добре. Разбирам много добре какво преживявате. Аз самата познавам това унижение, когато всичките ви приятели говорят зад вашия гръб и целият свят крие от вас. И вие винаги сте последният, който научава. – В гласа й се беше промъкнала горчивина.
Пендъргаст вдигна очи.
— Толкова се радвам, че ме разбирате. Това означава много за мен… Барбара. – Той взе внимателно ръката й в своята и леко я стисна.
Тя се изсмя късо, позволи му да я подържи малко, после я издърпа.
— Е, Алойшъс, позволи ми да погледна в компютъра си, за да видя с какво разполагаме. Обаче трябва да се сдържаш и да не се обръщаш към него. Стой настрана и не си го получил от мен. – Тя дръпна касовата бележка от ръката му и затрака по клавиатурата като картечница. – Добре. – Тя взе парче хартия от пакетче самозалепващи се листчета, написа нещо на него и го подаде на Пендъргаст.
С красив женски почерк беше написано името Морис Крамър.
Усети очите й залепени върху лицето му. Той показа поредица подходящи изражения от шок и презрение до омраза.
— Този ли? Това парвеню? Това лайно. Моят съквартирант от Ексетър. Е, трябваше да се досетя.
Тя протегна ръка и той й върна листчето. Тя го смачка и пусна в кошчето за боклук, после го загледа настойчиво.
— Алойшъс, както вече казах, светът е пълен с жени, които да обичаш. – Хвърли поглед на часовника си. – Боже, време е за почивката в единайсет. Искаш ли да пием чай? Зад ъгъла има чудесна чайна.
Пендъргаст я дари с друга лъчезарна усмивка.
— С удоволствие – отговори той.
48.
Диоген си помисли, че със своите 325 квадратни метра площ големият апартамент в хотел „Маями Сентай“ е по-просторен от доста къщи. Той предлагаше не само убийствени гледки към Атлантика, но и медийна стая, скъпи скулптури, оригинална рамкирана живопис по стените, преходна кухня марка „Суб Зиро“ и бани с черни гранитни плочки. За разлика от повечето стаи в петзвездни хотели обаче беше обзаведен с безупречен, ненатрапчив вкус: бараж от префинен лукс срещу сетивата. Диоген се надяваше, че това ще постигне желаното въздействие, защото обектът на баража невинаги имаше усет за по-изтънчените неща в живота.
Този обект сега седеше на извития кожен диван в едната от двете гостни на апартамента. Когато влезе с две чаши „Лиле Блан“ в ръцете, той я дари с най-топлата си усмивка. Флавия Грейлинг отвърна на погледа му. Носеше скъсани джинси и тениска заедно с вездесъщата чанта на кръста. Не се усмихваше. На лицето й имаше изражение, което той не можа напълно да разгадае: отчасти несигурност, помисли си, смесена с надежда и любопитство… и нещо, което граничеше с гняв.