Вратите на Рим [bg]

Рений спря и Марк се приближи, яхнал Гръм, като дръпна юздите, за да спре третия кон — бяха го нарекли Бандит заради последния му собственик. Пепис седеше тромаво на одеялото, което бяха метнали на гърба на Бандит, зяпнал при вида на лагеруващия легион. Рений се усмихна.

— Това е, Марк. Това е новият ти дом. Нали не си загубил документите, които ти даде Марий?

В отговор Марк се потупа по гърдите — плътният пергамент бе скътан в гънките на туниката. После попита:

— Ти ще дойдеш ли с мене?

Надяваше се на това. Рений толкова отдавна беше част от живота му, че мисълта да го види как си тръгва, докато той се приближава към вратите на лагера, беше направо болезнена.

— Ще ви заведа с Пепис при префекта. Той ще ви каже към коя центурия се числите. Научи бързо историята й — всяка центурия си има собствени летописи и гордост.

— Други съвети?

— Изпълнявай заповедите, без да се оплакваш. Сега се биеш като единак, сякаш си от някое диво племе. Те ще те научат да вярваш на другарите си и да се биеш като част от едно цяло. Но някои хора го научават трудно…

След това се обърна към Пепис:

— За тебе животът ще е труден. Прави, каквото ти казват, и когато пораснеш, ще ти позволят да влезеш в състава на легиона. Не прави нищо, с което да се посрамиш. Разбираш ли?

Пепис кимна; гърлото му беше пресъхнало от ужас пред този нов, непознат живот.

— Ще се науча. И той ще се научи — каза Марк.

Рений кимна и цъкна с език, за да подкара коня.

— Сигурен съм.

Марк усети неясно задоволство от чистите спретнати улици, запълнени с дълги ниски постройки за войниците. Двамата с Рений бяха топло посрещнати при вратите веднага след като той показа документите си и тръгна пеша към квартирата на префекта, където щеше да се закълне да отдаде години от живота си по бойните полета в служба на Рим. Черпеше увереност от Рений, който вървеше гордо по тесните улици и одобряваше с леко кимване съвършенството на войниците, които маршируваха покрай него на десетки. Пепис подтичваше зад двамата с тежък вързоп екипировка на гърба.

Трябваше да си покажат документите още два пъти, преди да приближат до малката бяла постройка, откъдето префектът на лагера управляваше делата на Рим в чуждата земя. Най-накрая им позволиха да влязат и един слаб мъж, облечен в бяла тога и обут в прости сандали, излезе от преддверието, за да ги посрещне, в мига, когато влязоха.

— Рений! Чух, че си дошъл в лагера. Хората вече говорят, че си загубил ръката си. Богове, колко е хубаво, че те виждам!

Той им се усмихна лъчезарно — образец на римска експедитивност, загорял от слънцето и мускулест, със силна ръка, която уверено стискаше поред десниците им.

Рений му се усмихна с искрена топлота.

— Марий не ми каза, че ще си тук, Карак. Радвам се да те видя.

— Не си остарял, кълна се. Богове, не изглеждаш нито ден по-възрастен от четиридесет. Как го правиш?