Вратите на Рим [bg]

— Спуснете дъската — нареди им Рений. — Чака ни път.

Моряците отвориха подвижната част на перилата и спуснаха дъската за слизане. Марк поклати глава в мълчаливо неверие. Провери за последен път нещата си и се потупа по кръста по навик. Камата я нямаше — снощи я беше дал на първия помощник. Знаеше, че трябва да постъпи точно така, и усмивките на екипажа, когато мъжът се хвалеше с нея, му казваха, че е направил правилния избор. Сега нямаше усмивки и той си пожела да я беше задържал. Метна торбата си на рамо и помогна на Рений с неговата. После каза:

— Да видим какво ще ни предложи Гърция.

Рений се ухили на внезапната смяна на настроението му и мина покрай сгърченото тяло на Епид, без да го погледне. Слязоха от „Луцида“, без да се обръщат назад.

Земята се движеше застрашително под краката на Марк и той се олюля несигурно за миг, преди дългогодишният навик отново да си каже думата.

— Чакайте! — извика тъничък глас.

Беше Пепис. Тичаше презглава към тях. Спря задъхан и те го изчакаха да се успокои, за да може да говори.

— Вземи ме със себе си, господарю — каза той на Марк. Младежът премига изненадано.

— Мислех, че искаш да станеш моряк, като пораснеш.

— Вече не искам. Искам да стана войник, легионер като тебе и Рений — задърдори Пепис. — Искам да защитавам Рим от дивите орди.

Марк погледна Рений и попита:

— Да не би да си говорил с момчето?

— Да, разказах му няколко истории. Много момчета мечтаят да попаднат в легионите. Това е добър живот за един мъж — отвърна Рений.

Пепис видя, че Марк се колебае, и започна да настоява.

— Ще ти трябва слуга, някой да ти носи меча и да се грижи за коня ти. Моля те, не ме отпращай.

Марк свали торбата от раменете си и я подаде на момчето. Лицето на Пепис грейна.

— Добре. Носи това. Знаеш ли как да се грижиш за кон?

Пепис поклати отрицателно глава, без обаче да престава да се усмихва.

— Ще те науча.

— Добре. Ще съм най-добрият слуга, който си имал — обеща момчето и стисна здраво торбата.

— Поне капитанът няма да възрази — каза Марк.

— Няма. И аз не го харесвах — отвърна навъсено Рений. — Питай къде е най-близката конюшня. Трябва да тръгнем преди тъмно.

Конюшните, хановете, самите хора бяха за Марк странна смесица. Съзираше Рим в хиляди малки неща, едно от които бяха сериозните лица на легионерите, които вървяха по двойки из улиците и си търсеха с кого да се сбият. Но на всяка стъпка виждаше нещо ново и чуждо. Красиво момиче, вървящо заедно с пазачите си, им каза нещо с напевен глас и те като че ли го разбраха. Един храм близо до конюшнята беше построен от чист бял мрамор, както в Рим, но статуите бяха различни — вярно, приличаха на онези, които познаваше, но с по-други лица: брадите например бяха по-очебийни и накъдрени. Но най-странното, което видя, бяха стените на един храм, посветен на лекуването на болните.

Крайници в най-различна големина, съвършено изваяни от гипс или камък, висяха на куки на външните стени. Детски крак, превит в коляното, висеше до отливка на женска ръка; наблизо имаше миниатюрен войник, направен от червеникав мрамор, като подробностите бяха прекрасно и достоверно изработени.