Вратите на Рим [bg]

Глава 22

Александрия седеше и лъскаше един стар меч в малката оръжейна на Марий. Много се зарадва, че той можа да си върне градската къща. Беше чула, че собственикът побързал да я подари на новия управник на Рим. Тук беше много по-добре, отколкото да живее с грубите войници в градските казарми — в най-добрия случай щеше да е доста трудно. Боговете знаеха, тя не се страхуваше от мъжете — някои от най-ранните й спомени бяха за мъжете и майка й в съседната стая. Идваха, вонящи на бира и евтино вино, и се изнизваха със залитане. Никога не се задържаха дълго. Един се бе опитал да я опипа — тогава за първи път видя майка си ужасно ядосана. Удари го с ръжена и двете заедно го извлякоха в задната уличка. Дни наред майка й очакваше вратата да се отвори внезапно и да нахлуят войници да я отведат на бесилката, но до това не се стигна.

Тя въздъхна и огледа бронзовото острие, реликва от някоя стара кампания. Отначало Рим й изглеждаше град с неограничени възможности, но Марий го беше завладял преди три месеца и тя все още работеше по цял ден за нищо и всеки ден остаряваше по малко. Другите променяха света, но нейният живот оставаше един и същ. Само вечер, когато седеше при стария Бант в малката му работилница, чувстваше, че напредва в живота. Той й беше показал как си служи със сечивата си и беше направлявал ръцете й при първите й неумели опити. Не говореше много, но компанията й явно му беше приятна, а и тя обичаше мълчанието му и добрите му сини очи. Беше го видяла за пръв път, когато оформяше една катарама в работилницата, и в същия миг усети, че това е нещо, което може да прави. Това умение си струваше да се научи, дори от една робиня.