Смъртни врагове [bg]

— Не мога да запаля лампите, докато не слезем долу — прошепна Хайди. Тя го поведе по няколко бетонни стъпала до нещо като коридор. Държеше ръката му в своята, а с другата докосваше стената, за да се ориентира. Подминаха две врати вдясно и спряха.

— Влизай вътре — побутна го накрая Хайди, като го дръпна за ръката и затвори след себе си.

— Къде, по дяволите, се намираме? — Джеръми бе объркан.

— Е, не сме при дяволите, сладък — изгука Хайди. — Ако го направя както си знам, ще си помислиш, че си в рая.

Тя наведе лицето му към своето и го целуна силно и жадно като жена, уловена в капана на живота и останала без любов. Хайди свали якето си и поведе ръката му под блузата си. Отново бръкна в джоба му, но откри, че нещата са се променили.

— Не се безпокой, тук сме в безопасност — рече тя.

Джеръми се опита да върне желанието си, но съмнението тътнеше като чук в главата му.

Никога не забравяй кой си, когато си там — беше му казал координаторът по прикритието преди дни в Харви Пойнт. Много от агентите под прикритие се бяха провалили заради това.

„Както и факта, че съм женен“ — реши Джеръми. Той обичаше съпругата си и нищо от това, което бе научил за тези няколко дни в базата на ЦРУ в Северна Каролина, не можеше да го накара да се държи по друг начин.

— Хайди — каза той и се отдръпна от нея. Устните й бяха овлажнели от страст. Непрогледната тъма като че ли усилваше звука от дишането им. — Хайди, не мога. Моля те, това не е редно.

Джеръми усети как ръката й се изплъзва от джоба му. Тя отстъпи от него.

— Съжалявам, ако съм те подвел — рече той. — Просто аз…

— Просто си имаш проблем с истината — обади се нов глас в тъмнината. — Може би, защото си подвел всички ни.

Червената светлина ослепи Джереми. След като очите му привикнаха, той видя, че около него в полукръг стоят шестима мъже. Те носеха роби, стигащи до пода, и качулки с отвори само за очите. Джеръми чу как вратата тресна зад него и осъзна, че Хайди си беше отишла.

— Сега може би ще ни кажете истинското си име, г-н Уокър? — каза мъжът в средата.

Дори и през маската гласът не можеше да се сбърка — той принадлежеше на полковника.