Смъртни врагове [bg]

Дипломатически номер СА-227, повтори на себе си тя. Черно БМВ „Зет 4“ Шофьор — мъж. Арабин. Други пътници е колата няма.

Всичко изглеждаше толкова интересно. Хотелски стаи в различни градове. Самолетни билети. Неделни утрини на непознати места. И винаги имаше някой, който я окуражава да продължи напред. Едва сега осъзна, че това бе по-скоро надбягване, а не служебен процес. Деликатното изкушение.

Ето тук. Тя забеляза как блестящата спортна кола се премества в бързата лента и увеличава скоростта до сто и шейсет километра в час, за да избегне двете момчета в една тойота „Спешъл“. Използвай като защита колите пред теб, бяха й казали инструкторите по проследяване в Кемп Пиъри34, по време на първия етап от обучението й. Винаги когато можеш, карай встрани от този, когото проследяваш. Повечето от шофьорите гледат настрани само когато се престрояват.

За първи път бяха установили контакт с нея между рафтовете на университетската библиотека. Една възпитана жена с рокля и сандали от фирмен бутик на „Бърбъри“ я бе попитала нещо на фарси. Невинен въпрос, на който бе отвърнала автоматично, без да се замисля много. Това беше Харвард и хората говореха на всякакви езици.

Приближи се малко, подсказа й инстинктът. Той е с по бърза кола от твоята; не му позволявай да се отдалечи много.

Двете жени намериха много общи интереси и цели. Непознатата изглеждаше открита като нея и обичаше книгите. Срещнаха се още няколко пъти на кафе и се сприятелиха.

„По дяволите, тази малка кола е прекалено бърза — помисли си тя, натискайки до дъно газта. — Трябва да имам предвид, че дипломатическият имунитет позволява на тези задници да не се страхуват от затвора и да приемат законите на движението с досада. Трябваше да наема по-мощна кола“.

През една пролетна ваканция двете отидоха до Ню Йорк и се настаниха при един приятел на жената. Имаше хубава вечеря и малко вино. И после още вино. Късно през нощта й зададоха въпрос, който разбуди в нея чувства, за които не бе и подозирала.

— Вярваш ли в нещо дотолкова, че да умреш за него? — бе попитала жената в един бар, а приятелят й се бе облегнал назад и наблюдаваше внимателно реакцията й.

„По-бързо! — подканяше се тя. Скоростомерът показваше сто и шейсет, но другата кола все така се отдалечаваше напред по пътя. — Отклонението е след по-малко от километър-два“.

— Достатъчно силно, за да умра ли? — бе отговорила редник Джейн. — Предполагам, да. За семейството и за някои приятели. Защо?

— А за страната си?

Тя помнеше аромата на виното и шумовете около нея, както и връхлитащото я усещане, че нещо не е точно такова, каквото изглежда. Отначало се почувства застрашена, после развълнувана — сякаш за първи път бе застанала на кулата за скокове и гледаше надолу. По гърба й пробягаха тръпки, които стихнаха между бедрата й. Това беше първата тръпка на страха, която бе изпитала.