Смъртни врагове [bg]

— Странно е, че се настанихме да живеем толкова близо един до друг, нали? — обади се Мичъл, после разтвори папката на едно военно досие.

— Както казахте, тази част от страната е прекрасна през зимата — каза Траск. Той чукаше нещо по клавишите на един лаптоп, който бе част от бизнесцентъра на лимузината, включващ факс, безжичен Интернет и, разбира се, защитената комуникационна система на компанията „Куантис“. Задното стъкло с електро регулируема прозрачност, цифровият видеоплейър и двата плоски телевизионни екрана осигуряваха развлечението на пътуващите. Стерео системата „Боуз“ бе с двайсет и един говорителя и осигуряваше изключителна мощност на звука.

— Ето това е, там.

Траск посочи нагоре по пътя към скромна, но добре поддържана къща с мансарден покрив, построена в типичния за 70-те години стил. Боята с цвят на горчица по алуминиевата ограда на места бе избеляла и вратата на гаража беше вече за смяна, но иначе домът се вписваше добре в околната обстановка. Собственикът беше паркирал своя пикал „Форд 150“ в алеята пред къщата, между високите преспи сняг. Яркожълтият му снегорин „Фишер“ като че ли току-що бе донесен от магазина.

— Май очаквах нещо повече… нещо по-хубаво — отбеляза Мичъл. Повечето информация от досието му беше с двайсетгодишна давност, но разследващите бяха схванали основното: този мъж имаше достатъчно пари, за да живее по-нашироко от това.

— Знаете какво казват хората — рече Траск, изключвайки компютъра си. — Парите не могат да ти купят добър вкус.

Шофьорът спря зад пикала и забърза да отвори вратата на Мичъл. Траск последва шефа си по циментовите стъпала и натисна звънеца.

— Да? — обади се мъжът от къщата. Той стоеше зад една алуминиева решетъчна врата, облечен в широки раирани панталони и овехтяло кадифено сако. — Какво обичате?

Той погледна към Мичъл, после към колата.

— Знаете ли кой съм? — попита Мичъл.

— Чета вестници — отвърна мъжът, без да реагира по някакъв друг начин.

— Ще имате ли нещо против да влезем и да поговорим за минутка?

Кокалчетата на ръката му, с която стискаше вратата, побеляха. Той огледа улицата, после отново погледна към посетителя си, когото всеки от съседите му лесно би познал.

— Какво искате? — попита мъжът, като отново проточи врат към улицата. — Защо трябва да ви каня вътре?

— Защото някога сте били патриот — каза му Мичъл. — И имате нещо, което ми трябва.

Този човек купува фирми за милиарди долари, помисли си човека в кадифеното сако. Списанията пишат как Джордън Мичъл с години проследявал наследниците на набелязаните от него оръжейни експонати. И сега този мъж го молеше вежливо, но на лицето му ясно бе изписано, че няма да приеме отказ.